Хенри Милър - Nexus

Пробвах друга зала за танци. Всичко беше съвършено — музиката, светлините, момичетата, дори вентилаторите. Но никога не бях се чувствал по-самотен и безутешен. В отчаяние танцувах с една подир друга — всичките отзивчиви, меки, пластични, податливи, всичките грациозни, прекрасни, меки като сатен и тъмни като нощта, но отчаянието ме бе обзело — тежест, която ме смазваше. Привечер започна да ми се гади. Особено ме погнусяваше музиката. Колко хиляди пъти бях чувал тези бледи, немощни, абсолютно идиотски песнички с техните противни нежни думички! Потомството на сводници и шпиони, нивга непознали мъките на любовта! — „Ембрионални“ — повтарях си постоянно. Музика от ембриони за ембриони. Ленивецът, зовящ другарката си през пет педи канална вода. Порът, ридаеш за загубената си любов, който се удавя в собственото си пишкано. Романтиката на съешаването на теменужката със смрадливото биле. Обичам те! Написано върху фина, копринена тоалетна хартия, галена от хиляда суперфини гребена. Рими, измислени от жалки педерасти. Текстове от Албумин и другарчетата му. Пфу!

Докато бягах от залата, си мислех за африканските плочи, които имах някога, мислех за кръвната жар, постоянна и вечна, вдъхваща живот на музиката им. Само постоянният, повтарящ се, тътнещ ритъм на секса — но колко освежителен, колко чист, колко невинен!

Бях в такова състояние, че ми се щеше да си извадя кура насред Бродуей и да си ударя една чекия. Представете си сексманиак, които си вади хуя — в събота следобед! — за да го зяпа целият Автомат!

Разпенен от гняв, отидох в Сентрал парк и се метнах на тревата. Парите свършиха — какво да правя? Танцовата мания… продължавах да мисля за нея. Продължавах да изкачвам онези стръмни стъпала до касата, където косматият грък седеше и грабеше парите. („Да, скоро ще дойде. Защо не потанцувате с някое друго момиче?“) Често тя изобщо не се появяваше. В ъгъла върху платформата цветнокожите музиканти надуваха бясно инструментите си, потяха се, пъхтяха, хриптяха — бъхтеха се час след час без почивка. За тях в това нямаше никакво забавление, нито пък за момичетата, макар понякога те да си подмокряха гащичките. Човек трябваше да е еблив, за да посещава постоянно подобна дупка.

Отдавайки се на сладостна дрямка, бях готов да затворя очи, когато изневиделица изникна очарователна млада жена и се настани на една могилка току над мен. Може би не осъзнаваше, че в заетата от нея поза интимните й части бяха напълно изложени на показ. Може би не й пукаше. Може би по този начин ми се усмихваше или ми намигаше. В нея нямаше нищо безсрамно или вулгарно — беше като някаква огромна мека рожба на въздуха, кацнала да си почине от летенето.

Така напълно не забелязваше присъствието ми, беше толкова неподвижна, така потънала в унес, че, колкото и да е невероятно, затворих очи и задрямах. И изведнъж вече не бях на тази земя. Както изисква време, докато свикнеш с оня свят, така беше и в съня ми. Най-странно за свикване беше, че нищо от онова, което исках да направя, не изискваше ни най-малко усилие. Ако ми се бягаше — бавно или бързо, бягах, без да се задъхам. Ако исках да прескоча езеро или хълм, просто скачах. Ако исках да летя, политах. Нищо повече — каквото и да пробвах.

След известно време разбрах, че не съм сам. Някой беше до мен, като сянка, движеше се със същата лекота и увереност, както и аз. Най-вероятно моят ангел-хранител. Макар че не срещах нищо подобно на земни създания, разговарях — отново без усилия — с всичко, което се изпречваше на пътя ми. Ако беше животно, говорех му на собствения му език. Ако беше дърво, говорех на езика на дървото. Ако беше камък, говорех по каменному. Отдадох тази дарба за езици на присъствието на моя придружител.

Но в кое ли царство бях отведен? И с каква цел?

Бавно осъзнах, че кървя, че всъщност съм целият в рани, от главата до петите. Тъкмо тогава, обзет от уплаха, загубих съзнание. Когато най-сетне отворих очи, за своя почуда видях, че Създанието, което ме придружаваше, нежно промиваше раните ми, мажеше тялото ми с мехлем. Дали не бях на прага на смъртта? Дали тази фигура, сведена загрижено над мен, не беше ангелът на милостта? Или вече бях прекосил Великата граница?

Вгледах се въпросително в очите на моя Утешител. Неизразимото съчувствие, огряващо чертите й ми вдъхна увереност. Вече не ме беше грижа да знам на този свят ли съм все още, или не. В мен нахлу покой и отново затворих очи. Бавно и непоколебимо, крайниците ми се наляха с нова жизненост. Чувствах се напълно оздравял — освен странното чувство за празнота в областта на сърцето.