Хенри Милър - Nexus

Когато се връщаме на барикадата, треперя като лист. Сега подушвам единствено путка, путка, путка. Няма смисъл да танцувам повече този следобед. Трябва да дойда пак идната събота. Защо не?

И тъкмо това и правя. На третата събота се натъквам на новачка сред танцьорките. Има великолепно тяло, а лицето й, издялано тук-там като древна статуя, ме възбужда. Тя е с една идея по-интелигентна от другите, което не е недъг, и не е алчна за пари. Това е просто необикновено.

Когато не е на работа, я водя на кино или в някоя евтина танцова зала в друг квартал. За нея няма значение къде ходим. Само донеси малко пиячка, и това е всичко. Не че тя иска да се натряска, не… просто нещата вървят по-гладко според нея. Тя е селско момиче от горните щати.

В нейно присъствие никога не се напрягам. Лесно се разсмива, радва се на всичко. Когато я изпращам — тя живее в пансион — трябва да стоим в коридора и да правим каквото можем. Това ми къса нервите — и как иначе, като наемателите цяла нощ сноват насам-натам.

Понякога, когато си тръгвам от нея, се питам как така никога не съм се хващал с някоя от този сорт, от разбраните, вместо с мъчните? Това маце не притежава и грам амбиция — нищо не я безпокои, нищо не я тревожи. Не се тревожи дори, че ще „загази“, както се казва. (Сигурно е сръчна с проклетата игла.)

Не иска много мислене, за да разбереш, че причината, поради която не се поддавам е, че за нула време ще ми омръзне до смърт. Както и да е, опасността да се обвържа трайно с нея е много малка. Самият аз съм наемател — от онези, които не се свенят да отмъкват дребни монети от кесията на хазайката.

Казах вече, че тази нощна пеперуда притежаваше великолепна физика. Вярно е. Беше налята и гъвкава, подвижна, гладка като тюлен. Когато прокарвах ръце по задника й, това ми стигаше да забравя всичките си проблеми, както и Ницше, Стърнър, Бакунин. Що се отнася до мутрата й, не беше точно красива — беше привлекателна и пленителна. Носът й може би беше малко дългичък, малко тежичък, но отиваше на личността й, отиваше на тази нейна смееща се путка, искам да кажа. Но в мига, когато започнех да правя сравнения между нейното тяло и това на Мона, разбрах, че няма смисъл да задълбавам в това. Каквито и качества на плътта и кръвта да притежаваше тази жена, те си оставаха плът и кръв. В нея нямаше нищо повече от онова, което можеш да видиш и пипнеш, да чуеш и помиришеш. С Мона беше съвсем друга история. Всяка част от тялото й ме възпламеняваше. В лявата й цица например се съдържаше толкова много от личността й, колкото и в палчето на десния крак. Плътта говореше от всеки сантиметър, от всеки ъгъл. Странно, нейното тяло не беше съвършено. Но беше мелодично и предизвикателно. Тялото й отразяваше настроенията й. Нямаше нужда да го развява или да го мята насам-натам — трябваше само да го обитава, да бъде тялото си.

Тялото на Мона освен това притежаваше качеството непрестанно да се променя. Колко добре си спомням онези дни, когато живеехме с доктора и семейството му в Бронкс, когато винаги се къпехме заедно, сапунисвахме се взаимно, прегръщахме се, чукахме се ненаситно — под душа — докато хлебарките пълзяха нагоре-надолу по стените като войски след пълен разгром. Тогава тялото й, макар и да го обичах, не беше във форма. Плътта около кръста й се диплеше, гърдите й бяха увиснали, задникът й беше твърде плосък, твърде момчешки. И все пак същото това тяло, облечено в строга швейцарска рокля на точки, притежаваше целия чар и съблазън на тялото на субретка. Шията беше пълна — шия като колона, казвах аз винаги, и тя отиваше на плътния, тъмен, звънлив глас, излизащ от нея. С отминаването на месеците и годините това тяло преживя всевъзможни промени. Понякога ставаше стройно и изпънато като барабан. Почти прекалено изпънато, прекалено стройно. После отново се променяше и всяка промяна отбелязваше вътрешната й трансформация, нейните колебания, нейните настроения, копнежи и фрустрации. Но винаги оставаше предизвикателно — напълно живо, откликващо, тръпнещо, пулсиращо от любов, нежност, страст. Всеки ден то сякаш говореше нов език.

Каква власт тогава би могло да упражнява тялото на друга? В най-добрия случаи — само слаба и преходна. Бях открил тялото — друго не ми беше нужно. Никое друго никога нямаше да ме задоволи напълно. Не, веселушките не бяха за мен. Човек проникваше в такова тяло като нож в картон. Онова, което копнеех, беше неуловимото. (Неуловимият базиликс, както го наричах в себе си.) Неуловимото и в същото време ненаситното. Тяло, като тялото на Мона, което колкото повече някой го притежаваше, толкова повече то го обсебваше. Тяло, което можеше да донесе със себе си всички скърби египетски — и неговите чудеса.