Хенри Милър - Nexus

Четвъртъкът дойде и аз застанах на кея един час по-рано. Беше взела един от бързите германски лайнери. Корабът пристигна с малко закъснение, пътниците слязоха, багажът се стопи от погледа, но от Мона или Стася — ни вест, ни кост. Паникьосан, се втурнах към канцеларията със списъка на пътниците. Името й го нямаше там, нито пък това на Стася.

Върнах се в наетата от мен стаичка със сърце, натежало като олово. Без съмнение тя можеше да ме извести. Беше жестоко от нейна страна, абсолютно жестоко.

На другата сутрин, малко след като пристигнах на работа, ми се обадиха по телефона от телеграфната служба. Имало телеграма за мен. „Прочетете ми я!“ — креснах. (Какво чакаха, тъпаците му медни?)

Съобщение:

„Пристигам събота Беренгария. С обич.“

Този път така и стана. Видях я как слиза по мостчето. Тя, тя . И по-пленителна от всякога. Освен малкия тенекиен куфар носеше и куфарче и кутия за шапки, претъпкана с разни неща. Но къде беше Стася?

Стася останала в Париж. Не можела да каже кога ще се върне.

Чудесно! — помислих си. Нямаше нужда да продължавам с разпита.

Когато в таксито й казах за наетата от мен стая, тя като че много се зарадва.

„По-нататък ще намерим по-добра квартира“ — забеляза тя. (Божичко, не! — си рекох. — Защо ни е по-добра квартира?)

Умирах да й задам хиляди въпроси, но се сдържах. Дори не я попитах защо е сменила кораба. Какво значение имаше какво се е случило вчера, преди месец, преди пет години? Тя се върна — и това ми стигаше.

Нямаше нужда от въпроси — тя гореше от желание да ми разказва. Трябваше да я моля да забави темпото, да не ми стоварва всичко наведнъж. „Запази и за по-късно“ — казах й.

Докато ровеше из куфара — беше надомъкнала всякакви подаръци, включително картини, дърворезби, албуми с репродукции — не можех да устоя да не я любя. Направихме го на пода, сред вестниците, книгите, картините, дрехите, обувките и какво ли още не. Но дори и това прекъсване не секна потока от думи. Имаше толкова много за разказване, толкова имена за изреждане. За ушите ми това звучеше като налудничаво дърдорене.

— Кажи ми едно — прекъснах я рязко. — Сигурна ли си, че на мен там ще ми хареса?

На лицето й се изписа абсолютен екстаз.

— Да ти хареса? Вал, за това си мечтал цял живот! Мястото ти е там. Дори повече, отколкото на мен. Там е всичко, което търсиш и никога няма да намериш тук. Всичко.

И тя отново се впусна — улиците, как изглеждали, кривите, лъкатушим улички, слепите улици, очарователните малки площадчета, огромните широки булеварди, например тръгващите от площад „Етоал“. После — пазарите, касапниците, сергиите за книги, мостовете, ченгетата с велосипеди, кафенетата, кабаретата, обществените градини, фонтаните, даже писоарите. Приказваше ли, приказваше като екскурзовод. Можех само да въртя очи, да клатя глава, да пляскам с ръце. „Ако е поне наполовина толкова добро — мислех си, — ще е прекрасно.“

Имаше една кисела нотка: французойките. Определено не били красиви, искаше тя да знам. Привлекателни да. Но не красавици като нашите американки. Мъжете, от друга страна, били интересни и живи, макар че било мъчно да се отървеш от тях. Според нея французите щели да ми харесат, макар да се надявала да не прихвана навиците им, що се отнася до жените. Техните разбирания за жената според нея били „средновековни“. Мъжът имал правото да пребие жена на публично място.

— Ужасно е за гледане — възкликна тя. — Никой не смее да се намесва. Дори и ченгетата извръщат глави.

Приех го с обичайното зрънце съмнение. Женски възглед. Що се отнася до тая работа с американските красавици, Америка да си държи красавиците за себе си. Мен те никога не са ме привличали.

— Трябва да се върнем там — каза тя, забравяйки, че „ние“ не бяхме заминали заедно там. — Това е единственият живот за тебе, Вал. Там ще пишеш, обещавам. Дори и да гладуваме. Там като че никой няма пари. И все пак се оправят — как, не мога да ти кажа. Както и да е, да си разорен там не е същото като тук. Тук това е грозно. Там е… ами, романтично, предполагам, че ще кажеш. Но като се върнем там, ние няма да сме разорени. Сега трябва да работим здраво, да спестим пари и да можем да поживеем там поне две-три години, след като заминем.

Хубаво беше да я слушаш как говори толкова сериозно за „работа“. Следващия ден, неделя, прекарахме в разходки и разговори. Нищо друго освен планове за бъдещето. За икономия тя реши да потърсим квартира, където да можем да си готвим. Нещо по-домашно от наетата от мен спалня. „Място, където ще можеш да работиш“ — формулира го тя.