И така, когато в пристъп на откровеност един ден тя ме осведоми, че някакъв богат дядка си паднал по нея и вярвал в нея — като писателка!, — я изслушах търпеливо и без ни най-малка проява на безпокойство или раздразнение.
Причината за този пристъп на откровеност се разкри скоро. Ако можела да докаже на този обожател — колко прекрасно можеше да променя съществителното!, — че може да напише книга, например роман, той щял да се погрижи ръкописът да бъде издаден. Дори предложил да й плаща доста хубавичка седмична стипендия, докато пише. Разбира се, очакваше да му показват по няколко страници на седмица. Беше честно, така де!
— И това не е всичко, Вал. Но останалото ще ти го кажа по-късно, когато се захванеш с книгата. Трудно ми е да не ти го кажа, повярвай ми, но трябва да ми се довериш. Какво ще кажеш?
Бях толкова изненадан, че не знаех какво да мисля.
— Можеш ли? Ще го направиш ли?
— Мога да опитам, но…
— Но какво, Вал?
— Няма ли той да познае веднага, че е писано от мъж, а не от жена?
— Не, Вал, няма! — бе незабавният отговор.
— Откъде знаеш? Как така си толкова сигурна?
— Защото вече го изпитах. Прочете някои от твоите работи — пробутах му ги за мои, разбира се — и нищичко не заподозря.
— Такааааа. Хммм. Не пропускаш да преметнеш някого, а?
— Ако искаш да знаеш, той изключително много се заинтересува. Каза, че без съмнение притежавам талант. Щял да показва страниците на някакъв издател, негов приятел. Това не те ли удовлетворява?
— Но роман… Мислиш ли, честно, че мога да напиша роман?
— Защо не? Можеш да направиш всичко, с което умът ти се залови. Не е нужно романът да е традиционен. Него го е грижа само да разбере дали притежавам постоянство. Казва, че съм била безотговорна, непостоянна, капризна.
— Между другото — вметнах — той знае ли къде живеем… така де, къде живееш?
— Разбира се, че не! Да не ме мислиш за луда? Казах му, че живея с майка си, която е инвалид.
— Той с какво си изкарва прехраната?
— Според мен е в бизнеса с кожи. — Докато ми отговаряше така, аз си мислех колко интересно ще бъде да разбера как се е запознала с него и нещо повече, как е успяла за такова кратко време да напредне толкова много. Но на такива въпроси бих получил единствено отговори като „Луната е направена от зелено сирене“.
— Освен това играе на борсата — додаде тя. — Вероятно се занимава с няколко неща.
— И значи те смята за неомъжена жена, която живее със сакатата си майка?
— Казах му, че съм била омъжена и съм се развела. Представих му се със сценичното си име.
— Като че за всичко си помислила. Е, поне няма да ти се налага да хайманосваш нощем, нали?
На което тя отговори:
— Той е същият като тебе, мрази Вилидж и всичките онези бохемски глупости. Сериозно, Вал, той притежава култура. Например, страстно обича музиката. Май някога е свирил на цигулка.
— Така ли? А как го наричаш този дядка?
— Татенце.
— Татенце?
— Да, просто „татенце“.
— Колко годишен е… горе-долу?
— Предполагам, към петдесетте.
— Май не е много стар, нали?
— Не. Но е със закоравели навици. Изглежда по-стар.
— Е — казах аз, за да приключим с темата, — всичко това е много интересно. Кой знае, може и да доведе до нещо. Хайде да се поразходим, какво ще кажеш?
— Разбира се — отвърна тя. — Както искаш ти.
Както искаш ти. Този израз не го бях чувал от устата й месеци наред. Дали пътуването до Европа не бе предизвикало вълшебна промяна? Или пък се готвеше нещо, за което тя псе още не можеше да ми каже? Не изгарях от желание да подхранвам съмнения. Но миналото съществуваше с всичките си издайнически белези. Това предложение на татенцето сега — всичко изглеждаше открито, истинско. И очевидно предприето заради мен , не заради нея. И какво, ако наистина й беше тръпка да я вземат за писателка, а не за актриса? Правеше го, за да ми даде начален старт. Това беше нейният начин да реши проблемите ми.
Една страна от тази ситуация ме интригуваше силно. По-късно се запалих по това, когато тя ми цитира някои разговори, които беше водила с татенцето. Разговори относно „нейното творчество“. Татенцето очевидно не беше пълен глупак. Задаваше въпроси. Понякога трудни въпроси. И тъй като тя не беше писателка, надали би могла да знае, че когато я изправят срещу директен въпрос: „Защо казваш това?“, отговорът може да бъде и „Не знам“. Тъй като си мислеше, че би трябвало да знае , тя даваше най-невероятни обяснения, обяснения, с които един писател би се гордял, де да имаше мозък да ги измисли толкова бързо. Татенцето обожаваше тези отговори. В края на краищата, и той не беше писател.
Читать дальше