Хенри Милър - Nexus

Чак след като отворих очи и открих, че съм сам, макар не изоставен, не зарязан, аз инстинктивно вдигнах ръка и я сложих на сърцето си. За мой ужас там, където трябваше да е то, имаше дълбока дупка. Дупка, от която не течеше кръв. „Значи съм мъртъв“ — измърморих. Е все пак не повярвах.

В този странен миг, мъртъв, ала не умрял, вратите на паметта се отвориха и по коридорите на времето съзрях онова, което никой човек не бива да вижда, преди да е готов за последния си дъх — видях, във всеки етап и миг на жалката си немощ, пълният окаяник, който бях аз, мерзавецът — ни повече, ни по-малко — който така напразно и позорно се бе борил да опази злочестото си сърчице. Видях, че то никога не се бе разбивало, както си въобразявах, но че, парализирано от страх, то се бе свило почти до нищото. Видях, че ужасните рани, които ме бяха съкрушили, до една бяха получени в безразсъдно усилие да предпазя това съсухрено сърце от разбиване. Самото сърце беше недокоснато — беше се стопило от липса на употреба.

Това сърце вече го нямаше — бе ми отнето, без съмнение от Ангела на милостта. Бях излекуван и оздравял, за да живея в смъртта така, както не бях живял приживе. Вече не бях уязвим — за какво ми е сърце?

Лежах проснат там, цялата ми сила и жизненост се беше възвърнала, ала тежестта на моята участ тегнеше върху ми като камък. Изпълваше ме чувството за тотална празнота на съществуването. Бях постигнал неуязвимост, тя беше моя завинаги, но животът — ако това беше живот — беше изгубил всякакъв смисъл. Устните ми мърдаха, сякаш се молех, но чувството, с което да изразя болката си, ми убягваше. Без сърце бях загубил способността да общувам дори със своя Създател.

И ангелът отново ми се яви. В ръцете й, събрани като бокал, държеше бедното ми съсухрено подобие на сърце. Тя ме дари с поглед на върховно съчувствие и духна върху този угаснал на вид въглен, докато той не се изду и напълни с кръв, докато не затуптя между пръстите й като живо човешко сърце.

Щом го върна на мястото му, устните й трепнаха, сякаш произнасяше благослов, но никакъв звук не се откъсна от тях. Прегрешенията ми бяха опростени. Бях свободен отново да греша, свободен да горя с пламъка на духа. Но в този миг разбрах и вече никога, никога нямаше да го забравя, че тъкмо сърцето властва, сърцето обвързва и закриля. И че това сърце никога нямаше да умре, защото опазването му беше в по-велики ръце.

Каква радост ме обзе! Какво пълно и абсолютно доверие!

Изправих се на крака — съвсем ново същество — и протегнах ръце да прегърна света. Нищо не се бе променило — светът си беше такъв, какъвто отколе го познавах. Но сега го видях с други очи. Вече не търсех как да избягам от него, да отбягвам злините му, или да го променям ни най-малко. Изцяло му принадлежах и бях едно с него. Бях преминал през долината на сенките на смъртта. Вече не се срамувах, че съм човек, твърде много човек.

Бях намерил мястото си. Имах свое място. То беше в света, сред смъртта и покварата. Мои спътници бяха слънцето, луната, звездите. Сърцето ми, прочистено от пороците му, бе загубило всякакъв страх — сега то копнееше да се предложи на първия срещнат. Чувствах се така, сякаш целият бях едно сърце, сърце, което никога не можеше да се сломи, дори и да бъде ранено, защото бе завинаги неотделимо от онова, което го бе родило.

И така, докато вървях напред и навлизах в дебрите на света, там, където се бе отприщила пълна разруха и цареше единствено паника, се провикнах с целия плам на душата си: „Отдайте сърцата си, о мои братя и сестри! Отдайте сърцата си!“

Когато в понеделник сутринта пристигнах в службата, намерих на бюрото си телеграма. Черно на бяло пишеше, че корабът й пристигал в четвъртък и да съм я посрещнел на кея.

Не казах нищо на Тони — за него това беше единствено беля. Постоянно си повтарях вестта — изглеждаше почти невероятно.

Часове наред се съвземах. На тръгване от работа същата вечер отново погледнах съобщението, за да съм сигурен, че не съм го прочел погрешно. Не, тя пристигаше в четвъртък, нямаше грешка. Да, идущият четвъртък, не следващият, не последният. Този четвъртък. Беше неправдоподобно.

Първото нещо, което трябваше да направя, беше да намеря квартира. Малка уютна стаичка някъде, не твърде скъпа. Което значеше, че пак трябва да взема пари назаем. От кого? Със сигурност не и от Тони.

Нашите не умряха от радост, като чуха новината. Единствената забележка на майка ми беше: „Надявам се сега, когато тя се върне, да не зарежеш работата си“.