Хенри Милър - Nexus

Онова, което най-вече вдъхновяваше приятелството и предаността на Пади беше талантът ми на драскач. Когато пишех на машината, дори и да печатах само някакво си писмо, той заставаше на вратата и ме гледаше като да съм някакъв феномен.

— Ко прайш? Бичиш ли го? — Имаше предвид нов разказ.

Понякога заставаше там, поизчакваше малко и питаше:

— Много ли си зает?

Ако му отговорех „Не, защо?“, той продължаваше:

— Мислех си… Нали си спомняш кръчмата на ъгъла на Уайт авеню и „Гранд“?

— Естествено. И какво за нея?

— Ами един висеше често там… писател като тебе. Пишеше серии. Но първо трябваше да се накърка.

Подобна забележка беше само увод. На него му се говореше.

— Дъртият, дето живее на вашата пресечка… Как се казваше тоя бе? Мартин. Да, същият. Вечно мъкнеше два пора в джобовете си, помниш ли? Много кинти изкара с тия проклети порове, мръсникът му. Навремето бачкаше в най-добрите хотели на Ню Йорк — гонел плъховете. Ега ти патърдията! Мен ме е страх от тия гадове… могат да ти отхапят ташаците… нали ме разбираш? Той си беше откачалка. И как поркаше само! Още го виждам как се кандилка по улицата… а ония проклети порове надничат от джобовете му. Сега не близвал, казваш? Не мога да повярвам. Навремето пръскаше пари като глупак — в същата кръчма, дето ти разправях.

Оттук се прехвърляше на татко Фланаган или Калахан, вече не си спомням. Свещеникът, който се наквасвал до уши всяка събота вечер. Трябвало да внимаваш, когато е пийнал. Обичал да чука момченцата от хора. Можел да има всяка жена, на която хвърлел око, какъвто бил красив и омайник.

— Направо се насирах, като ходех на изповед — разправяше Пади. — Тоя гадняр знаеше всичките грехове в календара. — Тук се прекръсти. — Трябваше всичко да си му кажеш… дори и колко пъти в седмицата си си бил чекии. Най-гадното беше, че той си имаше начин да ти се изпърди във физиономията. Но ако си имаш неприятности, тъкмо при него трябваше да отидеш. Никога не ти отказваше. Да, много свестни типове имаше в тоя квартал. Някои от тях сега са в пандиза, горкичките…

Измина месец, а от Мона бях получил единствено две кратки писма. Живееха на улица „Принцес“ в очарователно хотелче, много чисто и много евтино. Хотел „Принцес“. Да можех да го видя, колко щял да ми хареса! Междувременно се бяха запознали с доста американци, повечето художници и много бедни. Надявали се скоро да се измъкнат от Париж и да поразгледат провинцията. Стася била полудяла да посетят Миди. Това било в Южна Франция, където имало лозя, маслинови горички, бой с бикове тъй нататък. О, да, имало някакъв писател, смахнат австриец, които страшно си бил паднал по Стася. Смятал, че тя е гений.

— Как се оправят те? — питаха ме сегиз-тогиз нашите.

— Нормално — отвръщах.

Един ден съобщих, че Стася била приета със стипендия в Академията за изящни изкуства. За да ги накарам да си затраят малко.

Междувременно обработвах градинаря. Колко освежителна беше неговата компания! Неговият свят бе свободен от човешките кавги и боричкания. Имаше си работа само с времето, почвата, буболечките и гените. Каквото и да докоснеше, то разцъфваше. Живееше в царството на красотата и хармонията, където царуваха покой и ред. Завиждах му. Колко благодарно беше да посвещаваш цялото си време и енергия на растенията и дърветата! Нямаше ревност, нямаше съперничество, нито блъскане и ръгане с лакти, нямаше лъжи и измами. Теменугата получаваше същото внимание като рододендрона. Люлякът не беше по-добър от розата. Някои растения си бяха слаби по рождение, други процъфтяваха при всякакви условия. Всичко това ме очароваше — неговите размисли за природата на почвата, разнообразието на торовете, изкуството на присаждането. Темата наистина беше безкрайна. Ролята на насекомото например или чудото на опрашването, неспирният труд на червеите, използването на водата и злоупотребата с нея, разнообразните дължини на растежа, мутациите, естеството на плевелите и другите вредители, борбата за оцеляване, инвазията на скакалците, божествената служба на пчелите…

Какъв контраст между света на този човек и онзи, който обитаваше Тони! Цветя срещу политици; красотата срещу лукавството и измамата. Горкичкият Тони, как само се мъчеше да опази ръцете си чисти. Вечно се баламосваше или се продаваше с идеята, че слугата на обществото е благодетел на страната си. Лоялен, справедлив, честен и толерантен по природа, той беше отвратен от тактиките, прилагани от приятелчетата му. Когато веднъж станеше сенатор, губернатор или каквото там си мечтаеше да стане, щеше да промени нещата. Така искрено вярваше в това, че вече не можех да му се присмивам. Но пътят беше труден. Макар сам да не вършеше нищо, за което съвестта да го гризе, все пак му се налагаше да затваря очи за дела и практики, които го изпълваха с възмущение. А и трябваше да харчи сума ти пари. Да, въпреки факта, че беше тежко задлъжнял, той беше успял да подари на родителите си къщата, в която живееха. В добавка издържаше двамата си по-малки братя, които учеха в колеж. Както сам каза един ден — „Хенри, дори и да исках да се оженя, не бих могъл. Не мога да си позволя да издържам съпруга.“