Хенри Милър - Nexus

Веднъж, докато ми разказваше за патилата си, сподели:

— Най-хубавите ми дни бяха, когато бях президент на онзи атлетически клуб, спомняш ли си? Тогава не се занимавах с политика. Спомняш ли си, да речем, когато бягах в маратона и се наложи да ме откарат в болница? Тогава бях върхът! — Погледна пъпа си и си разтри шкембето. — Това е от седенето по цели нощи с момчетата. Чудиш ли се понякога защо вечно закъснявам? Никога не си лягам по-рано от три-четири часа сутринта. През цялото време се боря с махмурлука. Боже, да знаеха нашите какви ги върша, за да си заслужа име, щяха да се откажат от мен. Така е, като си син на имигрант. Нали съм мръсен макаронаджия, трябва да се доказвам. Късмет имаш, че не страдаш от амбиции. Всичко, което искаш от живота, е да бъдеш писател, нали така? За да бъдеш писател, не ти се налага да газиш в лайна, нали?

Хенри, момчето ми, понякога всичко това ми изглежда безнадеждно. Един ден ще стана президент… е, и какво? Мислиш ли, че наистина бих могъл да променя нещата? Не вярвам дори в себе си, честно да ти кажа. Нямаш представа каква сложна бъркотия е това. Задължен си на всеки, независимо дали ти харесва или не. Дори и на Линкълн. Не, аз съм просто едно сицилианче което, ако боговете се смилят, може един ден да стигне до Конгреса. И все пак си имам мечти. Само това ги остава в тая бъркотия — мечтите .

Да, онзи атлетически клуб… тогава хората си мислеха за мен, че съм върхът. Аз бях сияйната звезда на квартала. Синът на обущаря, издигнал се от дъното. Когато станех да произнеса реч, бяха като омагьосани още преди да си отворя устата.

Той млъкна, за да запали угасналата си пура. Дръпна от нея, направи отвратена гримаса и я захвърли.

— Сега е съвсем различно. Сега аз съм част от машината. Подлизурко, най-вече. Пилея си времето и с всеки ден затъвам все по-дълбоко в дупката. Пич, ако ти имаше моите проблеми, вече да си побелял. Не знаеш какво е да запазиш малкото почтеност, която имаш, посред всичките заобикалящи те изкушения. Стъпиш ли съвсем леко накриво, белязан си. Всеки се опитва да наклепа другия. Май тъкмо това ги крепи заедно. Жалки мръсници! Радвам се, че така и не станах съдия — защото ако трябваше да осъдя тия негодници, щях да бъда безмилостен. Не проумявам как една страна може да процъфтява от интриги и корупция. Сигурно някакви по-висши сили пазят тая наша Република…

Той млъкна.

— Зарежи! — заяви. — Просто изпускам парата. Но може би сега виждаш, че не съм чак толкоз добре.

Стана и взе шапката си.

— Между другото, как си с парите? Трябват ли ти още? Не се страхувай да искаш, ако е така. Дори и да са за тая твоя жена. Прочее, как е тя? Все още ли е във веселия Париж?

Усмихнах му се широко.

— Извадил си късмет, Хенри, момчето ми. Късмет, че тя е там, а не тук. Така можеш да си поемеш въздух. Тя ще се върне, не се бой. Може би по-скоро, отколкото си мислиш… О, между другото, имах да ти казвам… Пълномощникът смята, че си те бива. Аз също. Чао засега!

Вечер, след вечеря, обикновено излизах на разходка — или към китайското гробище или в противоположна посока, по пътя, който водеше към дома на Уна Гифърд. На ъгъла, като страж на пост всяка вечер стърчеше дъртият Мартин — и зиме, и лете. Беше трудно да го подминеш, без да размениш някоя дума с него, обикновено за злините, причинявани от пиенето, тютюна и тъй нататък.

Понякога просто крачех из квартала, твърде унил, че да си правя труда да изпъвам крак. Преди да си легна понякога четях откъси от Библията. Това беше единствената книга в къщата. Страхотно четиво за преди сън. Само евреите може да са я написали. Друговерците се объркват с всичките му там родословни ядове, кръвосмешение, насилие, нумерология, братоубийства и отцеубийства, чуми, изобилие от ядене, жени, война, убийства, сънища, пророчества… Никаква последователност. Само студент по богословие би го приел недвусмислено. Не се връзва. Библията, това е Старият завет плюс Апокрифите. Новият завет е книга със загадки — „само за християни“.

Както и да е, онова, което искам да кажа е, че си паднах по Книгата на Йов. „Къде беше ти, когато слагах основите на земята? Кажи, ако разбираш.“ Това изречение ми хареса — съответстваше на моите огорчение и болка. Особено ми хареса допълнението — „Кажи, ако разбираш.“ Никой не притежава подобно разбиране. На Йехова не му стигнало да натовари Йов с циреи и други болежки — и гатанки трябвало да му задава. Сегиз-тогиз, след посдърпване и обуздаване на Царете, Содиите, Числата и другите приспивни части, занимаващи се с космогонията, обрязването и жалбите на прокълнатите, се обръщах към Йов и се утешавах, че не съм сред избраните. Нали си спомняте, че в крайна сметка Йов е овъзмезден. Моите тревоги бяха дребни, не по-големи от нощно гърне.