Хенри Милър - Nexus

— Тъкмо това искам да знам — отвърнах.

— Нали няма да им изпратиш парите… след онова, което ти причиниха?

Погледнах го безпомощно.

— Боя се, че ще се наложи.

— Не ставай будала — каза той. — Каквото са надробили, нека сега си го сърбат.

Надявах се да ми каже, че мога да взема аванс. Съкрушен, се върнах на работа. Докато работех не спрях да се чудя как и кога мога да събера подобна сума. Тони беше единствената ми надежда. Но нямах кураж да настоявам. Не можех — вече беше направил за мен повече, отколкото заслужавам.

След обяда — обикновено обядвахме заедно с политическите му приятелчета в един близък бар във Вилидж — той връхлетя с голяма пура в устата. Лъхаше яко на алкохол. Беше ухилен до уши — така, както се хилеше в училище, когато е намислил някоя дяволия.

— Как върви? — попита ме. — Хващаш ли му вече цаката? Работата тук не е лоша, а?

Метна шапката зад гърба си, пльосна се на въртящия се стол и си качи краката на бюрото. Дръпна продължително от пурата, извърна се към мен и рече:

— Май жените не ги разбирам много-много, Хенри. Заклет ерген съм. Ти си по-друг. Като че нямаш нищо против усложненията. Както и да е, като ми каза за телеграмата от тази сутрин, си помислих, че си глупак. Но в момента не мисля така. Ти имаш нужда от помощ, а аз май съм единственият, който може да ти помогне. Виж, нека аз ти дам назаем, колкото ти трябват. Не мога да ти отпусна аванс… съвсем нов си тук. Освен това би повдигнало много ненужни въпроси. — Той бръкна в джоба си и извади една пачка. — Ще ми връщаш по пет долара на седмица, ако искаш. Но не се оставяй да те цицат повече! Бъди твърд!

Още няколко думи и беше готов да си тръгва.

— Ще си ходя вече. Свърших работата си за днес. Ако срещнеш затруднения, обади ми се.

— Къде? — попитах.

— Питай Пади, ще ти каже.

С отминаването на дните болката поутихна. Тони постоянно ми възлагаше работа — без съмнение нарочно. Освен това се погрижи да се запозная с главния градинар. Един ден щеше да ми се наложи да напиша брошура за растенията, храстите и дърветата в парка, каза той. Градинарят щял да ме светне.

Всеки дек очаквах нова телеграма. Знаех, че писмо не би стигнало до мен за дни. Вече бях в дупката и мразех всеки ден да се завръщам на мястото, където ме бе споходила бедата. Затова реших да помоля нашите да ме приберат. Съгласиха се с готовност, макар поведението на Мона да ги озадачаваше. Разбира се, обясних им, че било планирано така, че съм щял да ги последвам по-късно и така нататък. Не че се вързаха, но се въздържаха да ме подлагат на още по-голямо унижение.

И така, аз се нанесох при тях. Улицата на Първите мъки. Щях да пиша на писалището ми от момчешките години (което аз никога не използвах). Всичката ми покъщнина се побра в куфара. Не донесох с мен и една-едничка книга.

Телеграмата до Мона относно смяната на адреса ми струва още няколко долара. Предупредих я да ми пише или телеграфира в службата.

Както Тони беше предположил, не мина много време и пристигна втора телеграма. Този път им трябваха пари за храна и квартира. Все още не им се очертаваше никаква работа. По петите на телеграмата пристигна писмо, кратко, в което ми пишеха, че били щастливи, че Париж бил просто чудесен и че трябва да намеря начин да замина скоро при тях. Никакъв намек за това как се справят.

— Добре ли си прекарват там? — попита ме един ден Тони.

— Не ти крънкат пак мангизи, нали?

Не му бях казал за втората телеграма. Чичо ми, спекулантът с билети, кихна въпросната сума.

— Понякога — продължи Тони — ми се иска да видя Париж. Добре бихме си прекарали там двамата с тебе, а?

Наред с обичайната работа в канцеларията ни се възлагаха и всякакви временни задачи. Например речите, които Пълномощникът трябваше да подготвя за този или онзи случай и които никога нямаше време да напише сам. Писането на тези речи беше работа на Тони. След като той се постараеше, аз добавях няколко щриха.

Тези речи бяха тъпа работа. Много повече предпочитах да разговарям с градинаря. Вече бях започнал да си водя бележки за „лесовъдната“ брошура, както я наричах аз.

След известно време работата намаля. Понякога Тони изобщо не се появяваше в канцеларията. Щом Пълномощникът си тръгнеше, спираше всякаква дейност. Когато останехме сами — бяхме около седмина — си запълвахме времето с игра на карти, дрънкане на глупости, пеене, разказване на мръсни истории, понякога си играехме на криеница. За мен тези периоди бяха по-лоши, отколкото когато се задушавах от работа. Беше невъзможно да поддържаш интелигентен разговор с когото и да било от тях, освен с Пади Махони. Той беше единственият, с когото ми правеше удоволствие да приказвам. Не че някога сме говорили за нещо поучително. През повечето време си говорехме за живота в квартала, когато той е ходил да играе билярд с момчетата, да пие и да залага на комар. Улиците „Моуджър“, „Тенейк“, „Конселий“, „Дево“, „Хумболт“… назова ги всичките, преживяваше ги всичките, играеше пак на игрите, които играехме като малки под жаркото слънце, в хладните мазета, под мекото сияние на газовите фенери, по доковете край бързоструйната река…