Хенри Милър - Nexus

Когато стигнах вкъщи, вече се беше стъмнило. Вътре не светеше. Странно, помислих си. Да не би да си играеха на криеница с мен? Влязох, запалих няколко свещи и се огледах набързо. Нещо не беше наред. За миг си помислих, че вкъщи са влезли крадци. Погледът към стаята на Стася само засили опасенията ми. Куфарите й ги нямаше. Всъщност в стаята не беше останало нищо нейно. Дали не беше избягала от клетката? Заради това ли беше целувката за лека нощ? Огледах останалите стаи. Някои от чекмеджетата на бюрото бяха отворени, навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Безпорядъкът издаваше, че евакуацията е била бурна и внезапна. Премалата, която ме бе обзела на дъното на гроба, ме връхлетя.

Стори ми се, че виждам лист хартия на бюро го до прозореца — вероятно бележка. И разбира се, там под преспапието имаше бележка, написана с молив. Почеркът беше на Мона.

„Скъпи Вал — гласеше тя. — Тази сутрин отплувахме с «Рокамбол». Нямах куража да ти го кажа. Пиши ми чрез Американ Експрес, Париж. С обич…“

Прочетох я пак. Всеки го прави, когато вестта е съдбовна. После се строполих на стола до бюрото. Отначало сълзите бликнаха бавно, капка по капка. После рукнаха. Скоро ридаех. Ужасни ридания, които ме разтърсваха из основи. Как можа да ми причини това? Знаех, че щяха да заминат без мен — но не така. Да избягат като две непослушни деца. И това разиграване в последната минута — „Донеси ми букетче теменужки!“ Защо? За да ме заблуди? Беше ли нужно? Дали не се бях вдетинил? Само с децата се държат така.

Въпреки всичките ридания, в мен се надигна гняв. Вдигнах юмрук и ги наругах — нарекох ги двойка кучки измамници. Молех се корабът да потъне, кълнях се, че и грош няма да им изпратя, никога, ако ще да умират от глад. После, за да ми олекне, станах и запокитих преспапието по снимката, окачена над бюрото. Грабнах една книга и строших още една картина. Минавах от стая в стая и помитах де що видя. Изведнъж забелязах в един ъгъл купчина изоставени дрехи. Бяха на Мона. Вземах всяка от тях — пликчета, сутиен, блуза — и механично ги душех. Все още воняха на нейния парфюм. Събрах ги и ги напъхах под възглавницата ми. После закрещях — крещях, крещях, крещях. А когато свърших с крясъците, запях — „Нека те наричам «мила»… влюбен съм в те-е-ееб“. Кейкът се блещеше насреща ми. „Майната ти!“ — креснах, награбих го и го размазах в стената.

Тъкмо тогава вратата тихо се отвори. Там, с ръце, скръстени на гърдите, стоеше едната от сестрите холандки от горния етаж.

— Горкичкият ми, миличкият ми той — каза тя, приближи се и понечи да ме прегърне. — Моля те, моля те, не го приемай толкова тежко! Знам какво ти е… да, ужасно е. Но те ще се върнат.

Тези нежни думички отново накараха сълзите ми да бликнат. Тя ме прегърна и ме целуна и по двете бузи. Не възразих. После ме поведе към леглото, седна и ме придърпа до себе си.

Въпреки скръбта не можах да не забележа мърлявия й вид. Над протърканата й пижама — явно я носеше но цял ден — беше метнала лекьосано кимоно. Чорапите й се бяха събрали на глезените. От чорлавата й коса висяха фиби. Беше повлекана, нямаше грешка. Но повлекана или не, тя наистина се тревожеше, наистина я беше грижа за мен.

Обгърнала с ръка раменете ми, тя нежно, ала тактично ми съобщи, че от известно време била забелязала какво става. „Но трябваше да си държа езика“ — каза тя. После млъкна и ми позволи да се поддам на скръбта. Най-сетне ме увери, че Мона ме обича. „Да — каза тя. — Много те обича.“

Понечих да възразя срещу това, когато вратата отново се отвори тихо и влезе и другата сестра. Тази беше по-добре облечена и по-привлекателна. Приближи се каза няколко тихи думи и се настани от другата ми страна. Сега и двете ми държаха ръцете. Каква картинка само!

Такава загриженост! Да не би да си въобразяваха, че съм готов да си пръсна мозъка? Отново и отново ме уверяваха, че всичко било за добро. Търпение, търпение! В крайна сметка всичко щяло да се оправи. Било неизбежно, казаха. Защо? Защото съм бил такъв свестен човек. Господ ме изпитвал, това било.

— Често — каза първата — ни се искаше да слезем и да те утешим, но не смеехме да се натрапваме. Знаехме какво ти е. Усещахме те кога крачиш насам-натам, насам-натам. Сърцата ни се късаха, но какво ли можехме да сторим?

Всичкото това съчувствие вече започвате да ми идва множко. Станах и запалих цигара. Повлеканата се извини и изтича горе.

— Ще се върне след минутка — каза другата и започна да ми разказва за живота им в Холандия. Нещо, което каза, или начинът, по който го каза, ме разсмя. Тя плесна радостно с ръце.