Хенри Милър - Nexus

Когато най-сетне вдигнах очи, видях, че майка й плаче.

— Значи тя ти е казала, че аз съм й мащеха? Какво я е накарало да каже подобно нещо? И че съм се държала жестоко с нея… че не съм искала да я разбера. Не разбирам… не разбирам.

Разрида се горчиво. Братът се приближи и я прегърна.

— Не го приемай толкова навътре, мамо. Тя винаги си е била странна.

— Да, странна, но това… това е все едно предателство. Срамува ли се тя от мен? Какво съм направила, кажи ми, че да се държи така?

Исках да кажа нещо утешително, но не можех да намеря думи.

— Жал ми е за тебе — каза майката. — Сигурно никак не ти е лесно. Ако не бях я родила, бих повярвала, че е нечие чуждо дете, не мое. Повярвай ми, като малка не беше такава. Не, тя беше добро дете, уважаваше възрастните, беше послушна, гледаше все да ти угоди. Промяната дойде внезапно, сякаш дяволът я обсеби. Вече нищо, което казвахме или вършехме, не й харесваше. Превърна се в непозната сред нас. Какво ли не опитахме, но без полза.

Тя отново рухна, зарови лице в шепите си и зарида. Неконтролируеми спазми разтресоха цялото й тяло.

Искаше ми се да си тръгна колкото се може по-бързо. Бях чул достатъчно. Но те настояха да ме почерпят с чай. И аз седнах и заслушах. Изслушах историята на живота на Мона още от времето, когато е била дете. Любопитно, но в нея нямаше нищо необичайно или забележително. (Само една дребна подробност улучи целта. „Тя винаги си виреше носа.“) В някакъв смисъл беше доста утешително да знаеш тези прости факти. Сега можех да свържа двете страни на монетата… Що се отнася до внезапната промяна, това не ме слиса чак толкова. И с мен се беше случило същото, в края на краищата. Какво ли знаят майките за рожбите си? Подтикват ли своенравните да споделят своите тайни копнежи? Опитват ли се да проникнат в сърцето на детето? Признават ли някога, че и те са чудовища? И ако едно дете се срамува от кръвта си, как ще го съобщи на майка си?

Като гледах тази жена, тази майка, и я слушах, не откривах в нея нищо, което, ако бях нейна рожба би ме привлякло към нея. Дори и само жалният й вид би ме отблъснал. Да не говорим за гордостта й. Виждаше се, че синовете й се държат добре с нея — еврейските синове обикновено са такива. А и едната дъщеря, слава на Йехова, се беше омъжила успешно. Но я имаше и черната овца, този трън в задника й. Мисълта за това я изпълваше с вина. Беше се провалила. Беше родила гнил плод. И тя, дивачката, се беше отрекла от нея. Какво по-голямо унижение би могла да понесе една майка от това, да я нарекат мащеха?

Не, колкото повече я слушах, толкова повече плачеше и ридаеше, толкова повече чувствах, че тя не обича истински дъщеря си. Ако някога я беше обичала, то беше като дете. Никога не бе положила усилие да разбере дъщеря си. В декларациите й имаше нещо фалшиво. Онова, което искаше тя, беше дъщеря й да се върне и на колене да я моли за прошка.

— Доведете я тук — примоли се тя настойчиво, докато се сбогувах с тях. — Нека застане тук във ваше присъствие и повтори тези клевети, ако смее. Като ваша съпруга тя е длъжна да ви направи поне тази услуга.

От начина, по който говореше, подозирах, че тя изобщо не е убедена, че ние наистина сме женени. Изкушавах се да й кажа: „Да, когато дойдем, ще донеса и брачното свидетелство.“ Но си сдържах езика.

После тя стисна ръката ми и се поправи:

— Кажете й, че всичко е забравено — смънка тя.

Думи на майка, помислих си аз. Но в същото време кухи.

На път за станция L направих пълна обиколка на квартала. Нещата се бяха променили, откакто двамата с Мона обикаляхме тук за последен път. Трудно намерих къщата, където някога я бях изправил до стената. Незастроеният парцел, където се бяхме скъсали от чукане в калта, вече не беше незастроен. Нови сгради, нови улици навсякъде. Ала продължавах да скитам. Този път беше с друга Мона — петнайсетгодишната трагичка, чиято снимка бях видял за първи път преди няколко минути. Колко поразителна беше, дори и в тази неловка възраст! Каква чистота в погледа й! Толкова откровен, толкова търсещ, толкова заповеднически.

Мислех за онази Мона, която бях чакал пред залата за танци. Опитах се да съчетая двете. Не можах. Скитах из неприветливите улици с двете Мони под ръка. Никоя от тях вече не съществуваше. Нито пък аз, може би.

Очевидно беше — дори и за заблуден глупак като мен — че ние тримата никога нямаше да пристигнем заедно в Париж. И затова, когато получих писмо от Тони Марела, които ми пишеше да се явя на работа след няколко дни, се възползвах от възможността да им обясня какво мисля аз по въпроса. В откровен разговор, на какъвто отдавна не се бяхме радвали, аз им предложих като по-мъдро да прескочат оттатък веднага щом средствата им го позволяват, а аз да ги последвам по-късно. Сега, когато работата се беше материализирала, можех да поживея с нашите и така да поспестя пари за пътуването. Или пък при нужда да им изпратя малко мангизи. Наум не си представях никой от нас да замине за Европа в близките месеци. Може би никога.