Хенри Милър - Nexus

— Разбира се — отвърна той. — Защо? Да не би да се е опитала да те убеди, че не е еврейка? Тя единствена негодуваше, че е еврейка. Направо подлудяваше майка ми. Предполагам, че никога не ти е казвала истинската ни фамилия? Разбираш ли, баща ми я сменил, когато сме дошли в Америка. Тя означава смърт на полски.

Сега той имаше въпрос към мен . Чудеше се как да го формулира. Най-накрая го изплю, ала се изчерви.

— Притеснява ли те тя? Да не би да имате трудности в брака?

— О — отвърнах — имаме своите проблеми… като всяка женена двойка. Да, много проблеми. Но ти няма защо да се тревожиш за тях.

— Тя нали не хойка с… с други мъже?

— Неее, не точно. — Боже, само да знаеше! — Тя ме обича и аз я обичам. Без значение какви недостатъци има, тя е единствената — за мен .

— Тогава какво има?

Бях объркан — как да го кажа, без да го шокирам твърде много. Трудно било да се обясни, казах.

— Няма нужда да премълчаваш — каза той. — Мога да го понеса.

— Ами… разбираш ли, тук живеем трима души. Това, дето го виждаш по стените — това го прави третият човек. Тя е момиче горе-долу на годините на сестра ти. Ексцентричен образ, която сестра ти като че идолизира. (Много странно ми прозвуча, като казах „сестра ти“.) Понякога чувствам, че тя мисли повече за тази своя приятелка, отколкото за мен. Доста напечено става, ако ме разбираш.

— Разбирам — отвърна той. — Но защо не я изхвърлиш?

— Тъкмо там е работата — не мога . Не че не съм опитвал. Обаче не става. Ако тя напусне, и сестра ти ще си отиде.

— Не съм изненадан — рече той. — Много й приляга. Не че според мен тя е лесбийка, нали ме разбираш. Тя обича да се обвързва. Каквото и да е, стига да предизвика сензация.

— Какво те прави толкова сигурен, че тя вероятно не е влюбена в онази другата? Сам казваш, че не си я виждал често през последните години…

— Тя си пада по мъже — каза той. — Това го знам.

— Изглеждаш ужасно сигурен.

— И съм. Не ме питай защо. Просто съм. Не забравяй, независимо дали тя си го признава или не, във вените й тече еврейска кръв. Еврейските момичета са верни, дори и когато са странни и непокорни като нея. То е в кръвта…

— Хубаво ми е да го чуя — казах аз. — Само се надявам и да е вярно.

— Знаеш ли какво си мисля? Трябва да дойдеш да ни видиш, да поговориш с майка ми. Тя много ще се радва да се запознае с тебе. Тя няма представа за що за човек се е омъжила дъщеря й. Както и да е, тя ще ти изясни всичко. Това ще я накара да се почувства добре.

— Може би ще дойда — казах. — Истината не може да навреди. Освен това, любопитен съм да знам как изглежда истинската й майка.

— Добре — каза той. — Да се разберем за дата.

Определих срещата за след няколко дена. Стиснахме си ръцете.

Докато затварях вратата след него, той каза:

— На нея й трябва един як бой. Но ти не си от тези, нали?

Няколко дена по-късно почуках на вратата им. Беше вечерта, времето за вечеря беше минало. Отвори брат й. (Надали си спомняше, че преди няколко години, когато наминах да проверя дали Мона наистина живее там или адресът е фалшив, той ми беше затръшнал вратата.) Сега влязох вътре. Малко се бях поразтреперал. Колко често се опитвах да си представя този интериор, този неин дом, да я поставя сред семейството й като дете, като момиче, като зряла жена!

Майка й дойде да ме поздрави. Същата жена, която бях мярнал преди години да простира прането. Жената, която бях описал на Мона само за да ми се изсмее тя в лицето. (Това е била леля ми!)

Изражението на майката беше тъжно, измъчено от грижи. Сякаш не се беше смяла или усмихвала от години. Говореше с лек акцент, но гласът й беше приятен. Ала никак не приличаше на този на дъщеря й. Нито пък забелязвах някаква прилика в чертите им.

Прилягаше й — защо , не можех да кажа — да заговори направо по същество. Тя истинска майка ли й беше или мащеха? (Това беше най-голямата болка.) Тя отиде до шкафа и извади няколко документа. Единият беше брачното й свидетелство. Другият — актът за раждане на Мона. После снимки — на цялото семейство.

Седнах на масата и ги разгледах подробно. Не че ги мислех за подправени. Бях потресен. За първи път се сблъсквах с фактите.

Записах името на селото в Карпатите, където бяха родени майка й и баща й. Разгледах снимката на къщата, в която бяха живели във Виена. Дълго и с обич съзерцавах всички снимки на Мона, като започнем с повитото бебе, през странното чуждо дете с дълги черни къдрици, та до петнайсетгодишната Режав или Моджеска, чиито дрехи изглеждаха гротескно, ала някак си успяваха да подчертаят индивидуалността й. Ето го и баща й — който толкова я обичал! Красив, изискан на вид мъж. Можеше да е лекар, секретар на хазната, композитор или скитащ учен. Що се отнася за онази нейна сестра, да, тя беше даже още по-красива от Мона, не можеше да се отрече. Но красотата се разтваряше в кротостта й. Бяха от едно и също семейство, но едната принадлежеше на народа си, докато другата бе див плод, роден от вятъра.