Хенри Милър - Nexus

Но Осиецки не се виждаше никакъв.

Върнах се на масата и седнах. Бях ожаднял дори още повече. Чаша проста чешмяна вода би ме задоволила, но не смеех да си поискам. Синьото бе избледняло до пепел. Сега различавах предметите по-ясно. Беше като край на сън, когато краищата се разнищват.

„Какво ли прави той? — не спирах да се питам. — Дали се опитва да се измъкне с приказки?“

Потрисах се, като си помислех какво ще ни се случи, ако онова изчадие в униформа ни подбере.

Мина половин час, докато Осиецки се появи отново. Изобщо не изглеждаше по-зле от мъченията, които подозирах, че е изтърпял. Всъщност се усмихваше и се кискаше едновременно.

— Да вървим — каза той. — Всичко е уредено.

Скочих на крака.

— Колко? — попитах, докато препускахме към гардеробната.

— Познай!

— Не мога.

— Почти стотарка — каза той.

— Не!

— Чакай — рече той. — Изчакай, докато излезем.

Сега мястото изглеждаше като фабрика за ковчези.

Наоколо скитаха само привидения. На дневна светлина сигурно изглеждаше още по-зле. Сетих се за ония момци, дето ги видях скупчени в ъгъла. Зачудих се как ли ще изглеждат те — след процедурата.

Когато излязохме навън, се зазоряваше. Нищо не се виждаше освен препълнените кофи за боклук. Дори и котките бяха изчезнали. Запътихме се бързо към най-близката метростанция.

Той се изкикоти. После каза:

— Не ни струва и грош.

Започна да ми обяснява какво се е случило в кабинета на управителя. „За ненормален — помислих си — ти си хитър като лисица!“

Ето какво станало… След като извадил от джобовете си всичките си пари в брой — някакви си дванайсет-тринайсет долара — той предложил да напише чек за остатъка. Управителят, разбира се, му се изсмял в лицето. Попитал Осиецки дали е забелязал нещо на път за кабинета му. Осиецки много добре знаел за какво говори той. „Говорите за онези мъже в ъгъла?“ — да, и те били предложили да платят с фалшиви чекове. Посочил часовниците и пръстените на бюрото си. Осиецки разбрал и това. После, невинен като агънце, предложил да ни задържат, докато банките отворят. Телефонно обаждане щяло да потвърди има ли покритие чекът, или не. Последвал разпит. Къде работел? В какво? Откога живеел в Ню Йорк? Женен ли бил? Имал ли и спестовна сметка? И така нататък.

Онова, което всъщност обърнало нещата в негова полза, мислеше Осиецки, била визитката, която той показал на управителя. Тя и чековата книжка — и двете били на името на виден архитект, приятел на Осиецки. Оттам нататък натискът отслабнал. Върнали му чековата книжка и Осиецки веднага написал чек — включително и щедър бакшиш за келнера!

— Смешна работа — рече той. — Но този дребен щрих — бакшишът — ги впечатли. Мен той би ме направил подозрителен. — Той се ухили по обичайному, този път с малко плюнка. — И това беше.

— Но какво ще каже приятелят ти, когато открие, че си подписал чек от негово име?

— Нищо — беше спокойният отговор. — Той е мъртъв. Почина само преди два дни.

Естествено, смятах да го попитам как така чековата книжка на приятеля му се е оказала у него, но си рекох „майната му! Човек, който е побъркан и хитрец едновременно, може всичко да обясни. Зарежи!“

И вместо това попитах:

— Не си прост ти, а?

— Налага ми се — отвърна той. — Поне в този град.

Докато пътувахме с метрото, той се наведе и изкрещя в глухото ми ухо:

— Хубав рожден ден, а? Хареса ли ти шампанското? Тия бяха прости… всеки можеше да ги преметне!

На Бъро хол, където отново излязохме на въздух, той се спря и се загледа в небето — лицето му грееше от радост и доволство.

— Кукуригууу! — изкукурига той, а после раздрънка монетите в джоба си. — Какво ще кажеш да закусваме при Джо?

— Чудесно — отвърнах. — Бекон с яйца ще ми дойде добре.

Докато влизахме в ресторанта — „Значи според теб постъпих доста хитро, а? Това нищо не беше. Трябваше да ме видиш в Монреал. Искам да кажа, като въртях публичния дом.“

Изведнъж се паникьосах. Пари… кой имаше нари? Нямаше отново да изтърпя същото представление.

— Какво те прихваща? — попита той. — Имам пари, разбира се.

— Имам предвид в брой . Не ми ли каза, че си жертвал банкнотите от джоба ти?

— Как не — рече. — Върнаха ми ги, като подписах чека.

— Поех шумно въздух.

— Олеле! — възкликнах. — Това удари всичко в земята! Ти не си хитрец, ти си магьосник!

Сега не говорим за друго, освен за Париж. Париж ще реши всичките ни проблеми. Междувременно всеки трябва да си намери работа. Стася ще прави кукли и посмъртни маски. Мона ще продава своята кръв, защото моята не струва.