Хенри Милър - Nexus

Забелязах, че Осиецки е придобил странно изражение. То стана още по-странно, когато келнерът се появи пак с нова кофичка с шампанско (поръчана по радара), което беше даже още по-освежително, още по-искрящо от първата двулитрова бутилка.

Искаме ли още нещо? Това дойде отзад. Вежлив, културен глас, обучаван от люлката.

Никой не каза нищо. Устите ни бяха препълнени. Гласът се оттегли в питагорейските сенки.

Посред изисканата вечеря едното от момичетата се извини. Трябвало да изпълни номера си. Появи се отново в центъра на стаята под оранжев прожектор. Човек-нож. Как успяваше да се кълчи така с омарите, хайвера и шампанското, които се търкаляха из шкембето й, не можех да проумея. Тя беше боа-удушвач, поглъщаща се сама.

Докато вървеше изпълнението й, онази на масата ни обсипваше с въпроси. Винаги с онзи тих, приглушен глас, от който капеха мед и мляко, но всеки въпрос ставаше все по-прям, по-ясен, забелязах. Очевидно се прицелваше в ключа към нашето богатство. С какво точно изкарваме прехраната си? Погледът й многозначително блуждаеше по облеклото ни. Имаше несъответствие, което я интригуваше, ако можем да се изразим по този начин. Или пък бяхме твърде блажено доволни, твърде небрежни към светските фактори, участващи в ситуацията? Осиецки, неговата усмивка (уклончива), неговите нехайни, импровизирани отговори я дразнеха.

Отдадох цялото си внимание на акробатката. Нека Осиецки се оправя с раздела въпроси и отговори!

Номерът беше стигнал връхната точка, където трябваше да се симулира оргазъм. По изтънчен начин, разбира се. Държах чашата шампанско в едната си ръка, а в другата — сандвич с хайвер. Всичко вървеше гладко, дори и оргазмът на пода. Същите звезди, същият син сумрак, същият сдържан секс от оркестъра, същият келнер, същата покривка. Изведнъж всичко свърши. Леки звуци от аплодисменти, още един поклон, и ето я, връща се на празничната трапеза. Още шампанско, иска ли питане, още хайвер, още пилешки бутчета. Ах, да можеше да се живее така по двайсет и четири часа в денонощието! Вече се потях обилно. Напъваше ме да си махна вратовръзката. („Не бива!“ — обади се слаб гласец вътре в мен.)

Тя беше застанала до масата.

— Бихте ли ме извинили? — попита. — Веднага се връщам.

Естествено, извинихме я. След такъв номер тя несъмнено трябваше да направи пиш-пиш, да си напудри лицето, да се поосвежи. Храната щеше да почака. (Нали не сме вълци.) И шампанското също. И ние.

Музиката отново засвири, някъде в синята нощ, дискретна, интимна — призрачен, шепнещ зов. Призрачна музика се носеше от върховете на гонадите. Понадигнах се и размърдах устни. За моя изненада тя не помръдна, нашият самотен ангел. Каза, че не била в подходящо настроение. Осиецки се пробва с чара си. Същият отговор. Дори още по-лаконичен. Храната също бе загубила привлекателността си за нея. Тя потъна в мъртво мълчание.

Ние с Осиецки продължихме да ядем и пием. Келнерите бяха спрели да ни безпокоят. Вече не се появяваха отникъде кофички с шампанско. Постепенно масите около нас опустяваха. Музиката утихна напълно.

Мълчаливката се изправи рязко и офейка, без дори да се извини.

— Скоро ще дойде сметката — отбеляза Осиецки, почти на себе си.

— И тогава какво? — попитах. — Имаш ли достатъчно да я платиш?

— Зависи. — Той се усмихна през зъби.

И разбира се, точно както той каза, се появи келнерът в пълна униформа със сметката в ръка. Осиецки я взе, гледа я дълго и се мота, пресметна я на глас няколко пъти, а после каза на келнера:

— Къде мога да намеря управителя?

— Елате с мен — отвърна келнерът, без лицето му да трепне.

— Връщам се след минутка — Осиецки размаха сметката като важно известие от фронта.

След минута или час — какво значение имаше? Бях негов съучастник. Изход нямаше. Играта свърши.

Опитвах се да си представя колко са ни оскубали. Каквато и да беше сумата, знаех, че Осиецки не разполага с нея. Седях там като плъх в дупката си и чаках капанът да щракне. Ожаднях. Протегнах ръка към шампанското и друг келнер, по риза, дойде и започна да раздига масата. Първо грабна бутилката. После раздигна и остатъците. Не пропусна и трошица. Най-накрая отнесе и покривката.

Зачудих се дали някой няма да измъкне и стола изпод мен — или ще ми тикне метла в ръката и ще ми изкомандва да се хващам на работа.

Когато си объркан, върви пусни една вода. Добра идея, рекох си. Така можеше и да мярна Осиецки.

Намерих тоалетната в края на коридора, тъкмо зад асансьора. Звездите бяха угаснали. Вече нямаше сини небеса. Само проста, всекидневна реалност — бях и брадясал. На връщане мярнах четирима-петима юнака, скупчени в ъгъла. Изглеждаха стъписани от ужас. Над тях се извисяваше грамадата на гад в униформа. Изглеждаше завършен побойник.