Хенри Милър - Nexus

Докато нещата се уталожваха, се случи един странен епизод. Една вечер, почуквайки тихо по стъклото, пак със същия колеблив, увъртащ, опърпан вид, цъфва Осиецки. Имал рожден ден, осведомява ме той. Ефектът от няколкото питиета, които беше гаврътнал, не беше чак толкова пагубен. Беше леко не на фокус, много ясно, пак мърмореше под мустаците си, пак се чешеше, но, ако бихме могли да се изразим така, някак си по-чаровно.

Бях отказал поканата му да отпразнуваме тихичко с него. Пробутах му някакви неубедителни извинения, които така и не пробиха обвилата го мъгла. Имаше такъв гузен вид, че вместо да го натиря, му позволих да пречупи съпротивата ми. Защо пък да не отида в края на краищата? Имаше ли значение, че ризата ми е неогладена и протрита, панталоните ми — измачкани, а сакото — цялото в лекета? Както каза той: „Глупости!“ Идеята му беше да отидем във Вилидж, да пийнем няколко питиета по приятелски и да се приберем рано. Заради доброто старо време. Не беше честно да искаш от някого да празнува рождения си ден сам-самичък. Той раздрънка монетите в джоба си, сякаш за да ми каже, че е добре подплатен. Нямаше да ходим в някакви лъскави кръчми, увери ме той. „Може би първо ще искаш да хапнеш?“ — попита. Ухили се с всичките си разклатени зъби.

И аз се предадох. В Бъро хол ометох един сандвич и кафе — раз, два, три. После слязохме в метрото. Той мърмореше и мънкаше под носа си, както някога. Сегиз-тогиз улавях по някоя членоразделна фраза. Сред рева на метрото това звучеше като „а, да, да, чат-пат му отпускай края… гуляй и пикай… позяпаш мадамите — и кавга… не твърде проклето… пръстен около розичката… нали знаеш… да изтърсиш дървениците от дюшека“.

На Шеридън скуеър слязохме. Никакъв проблем да си намерим кръчма. Като че целият площад бълваше тютюнев дим. От всеки прозорец изригваше джаз, писъците на истерични женски, газещи в собствената си урина. Феите, някои униформени, се разхождаха под ръка, сякаш вървяха по Променад-де-з-англе, и оставяха диря от парфюм, толкова силен, че да задуши котка. Тук-там, също като в Стара Англия, на тротоара лежеше проснат по някой пияница — хълцаше, драйфаше, псуваше и дърдореше обичайните лиготии, „да ви го начукам на всичките“. Сухият режим беше нещо прекрасно. Правеше всекиго жаден, бунтарски настроен и опак. Особено елементът жени. Джинът изкарваше блудницата навън. Какъв мръсен език имаха! По-мръсен и от този на английска курва.

Вътре в кръчмата, прилична на кънтящ ад на колела, ние се промъкнахме до бара — поне достатъчно близо, че да си дадем поръчката. Навсякъде горили с халби в лапите се наливаха. Някои се опитваха да танцуват, други клечаха, все едно серат, някои подбелваха очи и рухваха, някои лазеха на четири крака под масата и душеха като разгонени песове, а други спокойно си закопчаваха или разкопчаваха дюкяните. В единия край на бара стоеше ченге по риза и тиранти, с притворени очи и изсулена от панталоните риза. Кобурът заедно с револвера лежеше на бара, захлупен под шапката му. (Най-вероятно за да покаже, че е дежурен.) Осиецки отбеляза безпомощното му състояние и му се прииска да му се пробва. Издърпах го настрани, само за да го видя как се пльосва върху една маса, залята с помия. Едно момиче го гушна и започна да танцува с него — той не помръдваше от мястото си, разбира се. Погледът му беше отнесен, сякаш броеше овце.

Решихме да се махнем от кръчмата. Беше твърде шумно. Завихме по една странична уличка, украсена с кофи за боклук, празни щайги и лански боклуци. Пак кръчма. Същото, само че още по-зле. Тук, Бог да ми е на помощ, нямаше нищо друго освен педали. Моряците го бяха превзели. Някои бяха с поли. Измъкнахме се навън сред насмешки и дюдюкане.

— Странно — каза Осиецки — колко се е променил Вилидж. Един голям, грамаден гъз, не е ли така?

— Какво ще кажеш да идем към града?

Той се спря и се зачеса по тиквата. Очевидно мислеше.

— Да бе, спомних си — изломоти той и премести ръка от главата на чатала. — Има едно хубаво, тихичко местенце, където ходех някога… дансинг, приглушени светлини… и не е много скъпо.

Тъкмо тогава се приближи едно такси. Спря точно до нас.

— Място ли търсите?

— Да — отвърна Осиецки, като продължаваше да се чеше и мисли.

— Скачайте вътре!

Скочихме. Таксито потегли като ракета. Не бяхме му дали никакъв адрес. Не ми харесваше да ме отмъкват така в неизвестна посока.

Сръгах Осиецки.

— Къде отиваме?

Отговори шофьорът:

— Спокойно, ще разберете. И вярвайте на думата ми, кръчмата не е мошеническа.