Хенри Милър - Nexus

Казано е: единствено чрез мъки и изпитания се отваряме. Какво ли щях да намеря — нещо повече?, — докато преглеждам биографичните страници? Бяха ли творците изтерзани създания, намиращи спасение само в борбата със средствата на изкуството? В човешкия свят красотата бе свързана със страданието, а страданието — със спасението. В Природата няма нищо подобно.

Седнах в читалнята с огромен биографичен справочник пред мен. След като го попрочетох оттук-оттам, изпаднах в унес. Преследването на собствената ми мисъл се оказа по-вълнуващо от надзъртането в живота на преуспелите неудачници. Ако можех да проследя собствените си криволици, под корените, може би щях да се натъкна на потока, който ще ме изведе на открито. Сетих се за думите на Стася — нуждата да срещнеш сродна душа, за да израстеш, да дадеш плод. Да беседваш (за писането) с любители на литературата е безплодно занимание. Бях срещал мнозина, които можеха да говорят по-блестящо по темата от всеки писател. (И не биха написали и едно изречение.) Можеше ли някой наистина да говори проницателно за тайните процеси?

Големият въпрос беше онзи вечният, привидно без отговор: какво имам да кажа на света, което да е така отчаяно важно? Какво имам да кажа, неказано досега хиляда пъти, и то от хора, безкрайно по-надарени? Дали тази настоятелна нужда да бъда чут е чисто его? С какво бях уникален? Защото ако не бях уникален, щеше да е все едно да прибавя цифра към неизчислима астрономическа сума.

От едно към друго — прелестно Traumerei ! 14 14 Traumerei (нем.) — мечтание, бълнуване. — Бел.прев. — най-накрая заразмишлявах върху този най-увлекателен аспект на писателския проблем: началото. Начинът, по който започва една книга — цял свят, сам по себе си. Как необятно различни, колко уникални бяха началните страници на великите книги! Някои автори бяха като грамадни хищни птици — рееха се над своето творение и хвърляха огромни, назъбени сенки над думите си. Други, както художниците, започваха с деликатни, импровизирани щрихи, водени от някакъв уверен инстинкт, чиято цел проличаваше по-късно в прилагането на обемите и цветовете. Някои те хващаха за ръка като мечтатели, доволни да останат в периферията на мечтата и само бавно, мъчително си позволяваха да разкрият очевидно неизразимото. Имаше други, които, сякаш покачени на сигнални кули, извличаха интензивна радост от дърпането на превключватели, мигането на светлини. При тях всичко се очертаваше отчетливо и дръзко, сякаш мислите им бяха многобройни влакове, влизащи в разпределителната гара. После идваха онези, които — или побъркани, или халюциниращи — започваха напосоки с дрезгави крясъци, подигравки и ругатни, отпечатваха мислите си не на страницата, а през нея, като подивели машини. Колкото и да бяха разнообразни, всички тези методи за пропукване на леда бяха симптоматични за личността, ме изложения на обмислени техники. Начинът, по който започваше една книга, беше начинът, по който авторът ходеше или говореше, начинът, по който гледаше на живота, начинът, по който набираше смелост или криеше страховете си. Някои започваха, като виждаха ясно всичко докрай. Други — на сляпо: всяко изречение беше безмълвна молитва, водеща към следващото. Какво изпитание е това повдигане на воала! Какъв разтърсващ риск е това разголване на мумията! Никой, дори и най-великите, не можеше да бъде сигурен какво е призован да представи пред окото на непосветения. След като веднъж си се захванал, всичко можеше да се случи. Сякаш вземайки писалката в ръка биваха призовавани „властелините“. Да, властелините! Тези тайнствени същности, тези космически ензими, които работят във всяко семенце, проектиращи създаването, структурно и естетическо, на всяко цвете, всяко растение, всяко дърво, всяка вселена. Вътрешните сили. Вечният кипеж, от който покълваха редът и законът.

И докато тези, невидимите, работеха по задачата си, авторът — колко погрешно название! — живееше и дишаше, изпълняваше задълженията на глава на семейство, затворник, скитник, каквато и роля да изпълняваше, и с отминаването на дните, или годините, свитъкът се разгъваше, трагедията (неговата собствена и на героите му) се изясняваше, настроенията му се меняха като времето от ден на ден, енергиите му се надигаха и спадаха, мислите му кипяха като водовъртеж, краят вечно приближаваше, рай, който дори да не е заслужил, той трябва да завладее, защото започнатото трябва да се завърши, консумира, дори на кръста.