Хенри Милър - Nexus

— Моля те — каза Мона, — не си тръгвай и ти! Защо е нужно някой от вас да си тръгва? Защо? Защо? Искам ви и двамата. Имам нужда от вас. Обичам ви.

— Чували сме го и преди — Стася сякаш все още беше непоколебима.

— Но аз говоря сериозно! — възкликна Мона. — Без вас аз съм нищо. И сега, когато най-накрая се сприятелихте, защо не заживеем всички заедно в мир и хармония? Ще направя всичко, каквото поискате. Но не ме изоставяйте, моля ви !

Отново се обърнах към Стася:

— Тя е права. Този път може да се получи. Ти не ревнуваш от мен… защо аз да ревнувам от теб? Обмисли го, а? Ако аз те притеснявам, успокой се. Искам да я видя щастлива — нищо повече. Ако да останеш с нас ще я направи щастлива, тогава ти казвам: остани ! Може би и аз ще се науча да бъда щастлив. Поне съм станал по-толерантен, не мислиш ли? — усмихнах й се фалшиво. — Хайде, какво ще кажеш? Няма да съсипеш три живота, нали?

Тя рухна върху един стол. Мона коленичи в нозете й и положи глава в скута й, после бавно вдигна очи и погледна умолително Стася.

— Ще останеш, нали?

Стася я отблъсна нежно.

— Да — отвърна тя, — ще остана. Но при едно условие. Без повече сцени.

Сега погледите им бяха фокусирани върху мен. В края на краищата виновникът бях аз. Аз бях провокирал всички сцени. Щях ли да се държа прилично? Това беше немият им въпрос.

— Знам какво си мислите — рекох. — Мога да кажа само, че ще направя всичко по силите си.

— Кажи още нещо! — настоя Стася. — Кажи ни как се чувстваш сега наистина .

Думите й ме накараха да се осъзная. Имах неспокойното предчувствие, че собственото й представление я е излъгало. Беше ли нужно да бъда подлаган на разпит — в този момент? Истината, ако се осмелях да говоря откровено, беше, че се чувствам като негодник. Със сигурност като направих това предложение, изобщо не ми беше хрумвало, че ще се наложи фарсът да стигне чак дотук. За Стася да омекне бе едно — така спазваше уговорката ни, но да изисква от мен тържествени обещания, да рови в дълбините на душата ми — това беше съвсем друго. Може би никога не сме били нищо друго освен актьори, дори и когато си мислехме, че сме искрени. Или обратното. Започвах да се обърквам. Изведнъж с огромна сила ме връхлетя прозрението, че Мона, актрисата, вероятно беше най-искрена от всички. Тя поне знаеше какво иска.

Всичко това просветна в ума ми като светкавица.

Отговорът ми — и той беше самата истина — гласеше:

— Честно казано, не знам как се чувствам. Не мисля, че са ми останали чувства. Както и да е, никога повече не искам нищичко да чувам за любовта…

И така всичко свърши съвсем безславно. Но Мона беше доволна. Като че ли и Стася.

Никой от нас не бе твърде много увреден. Ветерани, това бяхме ние.

И ето ме, тичам наляво-надясно като хрътка да събирам пари, предполага се, за да може Стася да се махне. Вече посетих три болници в опит да си продам кръвта. Човешката кръв сега струва двайсет и пет долара за половин литър. Неотдавна беше по петдесет долара, но се навъдиха твърде много гладни донори.

Не си струваше да си пилея повече времето в тази посока. По-добре да взема парите назаем. Но от кого? Не можех да се сетя за никого, който да ми предложи повече от долар-два. На нея й трябваха поне сто. Още по-добре двеста.

Само да знаех как да се свържа с онзи извратен милионер! Сетих се за Лудвиг, лудия контрольор — още един извратеняк, ала със златно сърце, както винаги твърдеше Мона. Но какво да му кажа?

Минавах покрай гара Гранд сентръл. Смятах да изтичам до приземния етаж, където се събираха куриерите, да видя помни ли ме някой. (Костиган, старецът, на когото винаги можеше да се разчита, се беше преселил в отвъдното.) Промъкнах се долу и огледах екипа. Не познавах жива душа.

Докато се изкачвах по рампата към улицата, си спомних, че Док Забриски живее някъде в квартала. Само след минутка вече прелиствах телефонния указател. И разбира се, ето го — на Западна четирийсет и трета улица. Духът ми се издигна. Ето един, на когото със сигурност мога да разчитам. Освен ако не се е разорил. Но надали, след като беше открил кабинет в Манхатън. Забързах крачка. Дори не се напънах да измисля каква небивалица да му пробутам като коз… Навремето, когато го посещавах да ми пломбира зъб, той питаше мен дали не ми трябва някой долар. Понякога отказвах, засрамен, че мамя такава добра душа. Но това беше още през XVIII век.

Докато бързах, изведнъж разпознах мястото на стария му кабинет. Тъкмо в тази триетажна тухлена сграда живеех някога с вдовицата Карлота . Всяка сутрин влачех кофите и варелите за боклук от мазето и ги подреждах до бордюра. Тази беше една от причините, поради които така му харесвах на Док Забриски — защото не се срамувах да цапам ръцете си. Според него било толкова руско. Като извадено от Горки… Как обичаше да бъбри с мен за неговите руски автори! Как се въодушеви, когато му показах онова стихотворение в проза, което бях написал за Джим Лондос, Лондос — малкия Херкулес, както го наричаха. Познаваше ги всичките — Луис Удушвача, Збишко, граф Кадок, фермера Не-знам-кой-си… всичките до един. И ето ме мен, пиша като поет — той не можа да се справи със стила ми! — за неговия най-голям любимец Джим Лондос. Същия следобед, спомням си, на тръгване той тикна десетдоларова банкнота в ръката ми. Що се отнася до ръкописа, настоя да го задържи — за да го покажел на някакъв спортен журналист, негов познат. Замоли ме да му дам и други свои произведения. Писал ли съм нещо за Скрябин? Или за Алехин, шампиона по шах? „Ела пак скоро — настоя той. — Идвай когато си искаш, дори и когато зъбите ти са в ред.“ И аз наминавах от време на време не само за да предъвкваме шаха, кечистите и фортепианото, но и с надеждата, че на тръгване ще ми пусне пет долара или поне един.