Хенри Милър - Nexus

По лицето й се плъзна иронична усмивка.

— Понякога… — тя се поколеба. — Понякога се чудя каква ли е в леглото. И там ли се преструва?

Странен въпрос, който се престорих, че не съм чул.

— Аз съм по-нормална, отколкото би могъл да си помислиш — продължи тя. — Всичките ми дефекти са на повърхността. В дъното на душата си съм срамежливо момиченце, което така и не е пораснало. Може би имам проблем с жлезите. Нали ще бъде смешно, ако ежедневното вземане на хормони би ме превърнало в типична женска? Какво ме кара толкова много да мразя жените? Винаги съм била такава. Сега недей да ми се смееш! Като видя жена, клекнала да пикае, и ми призлява, честно. Толкова е нелепо… Извинявай, че дърдоря баналности. Исках да ти кажа важните неща, това, което наистина ме безпокои. Но не зная откъде да започна. Освен това след като така и така си тръгвам, какъв е смисълът?

Бяхме стигнали до средата на моста. След няколко минути щяхме да се окажем сред търговците с колички, да вървим покрай магазини с витрини, вечно отрупани с пушена риба, зеленчуци, лучени питки, огромни самуни хляб, грамадни пити сирене, солени гевречета и други съблазнителни неща за ядене. Между тях щеше да има и булчински рокли, официални костюми, цилиндри, корсети, бельо, патерици, бидета и всевъзможни джунджурии.

Чудех се какво ли иска да ми каже — онова, жизненоважното, имам предвид.

— Когато се върнем — заговорих, — несъмнено ще има сцена. На твое място бих се престорил, че съм размислил, и после бих се измъкнал при първа възможност. Иначе тя ще настоява да замине с теб, ако ще само за да те изпрати по живо — по здраво.

Според нея идеята била отлична. Накара я да се усмихне.

— Никога не би ми хрумнала подобна мисъл — призна тя. — Нямам никакво стратегическо чувство.

— Толкова по-добре за теб.

— Като си говорим за стратегия, чудя се дали не би ми помогнал да посъбера някой долар? Нямам пукнат грош. Не мога да пътувам на автостоп през страната с тия тежки куфари, нали?

(Не можеш, помислих си, но можем да ти ги изпратим по-късно.)

— Ще направя каквото мога — обещах. — Знаеш, че не ме бива много в намирането на пари. Мона е по тази част. Но ще се опитам.

— Добре — съгласи се тя. — Няколко дена повече или по-малко нямат значение.

Бяхме стигнали подпората. Забелязах празна пейка и я поведох към нея.

— Хайде да си починем — предложих.

— Не може ли да си вземем кафе?

— Имам седем цента. И са ми останали само две цигари.

— Как се справяш, като си сам? — попита ме тя.

— Това е по-различно. Когато съм сам, стават разни неща.

— Господ се грижи за теб, така ли?

Запалих й цигара.

— Започвам да огладнявам страшно — каза тя. Крилете й клюмнаха.

— Щом е толкова зле, да се връщаме.

— Не мога, твърде далече е. Почакай малко.

Измъкнах от джоба си петаче и й го подадох.

— Вземи метрото, аз ще се прибера пеш. Няма да пострадам от това.

— Не — отказа тя, — ще се върнем заедно… Страх ме е да се изправя срещу нея сама.

— Страх те е?

— Да, Вал, страх ме е. Тя ще се разреве и аз ще омекна.

— Но ти трябва да омекнеш, не си ли спомняш? Остави я да реве… после кажи, че си размислила. Както ти казах.

— Забравих — призна тя.

Поотпуснахме морни крайници. Един гълъб се спусна и кацна на рамото й.

— Не може ли да купя малко фъстъци? — предложи тя. — Можем да нахраним птиците и да си хапнем и ние.

— Зарежи — казах. — Престори се, че не си гладна. Ще ти мине. Никога не съм преминавал моста на пълен стомах. Нервна си, това е всичко.

— Понякога ми напомняш за Рембо — каза тя. — Вечно е гладувал… и се е съсипвал от ходене.

— Няма нищо уникално. Той и още колко милиона други?

Наведох се да вържа връзките на обувките си и там, точно под пейката, видях цели два фъстъка. Грабнах ги.

— Един за теб, един за мен — казах. — Виж как Провидението се грижи за човека!

Фъстъците й вдъхнаха куража да изпъне крака. Станахме сковано и тръгнахме обратно по моста.

— Ти не си чак толкова лош — рече тя, докато вървяхме. — Имаше време, когато аз определено те ненавиждах. Не заради Мона, не от ревност, а защото не ти пукаше за никого освен за милото ти собствено аз. Безскрупулността ти ме поразяваше. Но сега разбирам, че наистина имаш сърце, нали?

— Това пък откъде ти щукна?

— О, не знам. Отникъде конкретно. Може би защото започвам да виждам нещата в нова светлина. Както и да е — ти вече не ме гледаш както навремето. Сега ме виждаш. Преди гледаше през мен. Като нищо можеше да ме настъпиш… или прескочиш. Чудех се как вие двамата ще се разбирате помежду си, след като си отида. В известен смисъл аз бях тази, която ви крепеше заедно. Ако бях по-хитра, ако наистина я исках само за себе си, щях да си отида, да изчакам двамата да се разделите и тогава да се върна и да я взема.