Стиснах ръката му.
— Какво ще кажеш за още по едно, преди да си тръгнем?
Кимнах.
— О, пропуснах нещо. Може да се наложи да те сложа на кофти работа — за начало гробокопач… Имаш ли нещо против? Само за около седмица. Няма да ти се наложи да се строшиш от работа, ще се погрижа за това. После ще те преместя в канцеларията. Ще смъкнеш товар от гърба ми. Ама само ми кажи няма ли да те използвам добре! Ти си роден писач на писма, а това е половината ми работа.
На излизане…
— Дръж се за писането, Хенри. Роден си за него. А аз нямаше да се завра в тая суматоха, ако имах твоя талант. Аз трябваше да се боря за всичко, което имам. Нали знаеш — „малкото жабарче“ .
Стискаме си ръцете…
— Няма да ме разочароваш, нали? Обещай ми! И много здраве на татко ти от мен. Доскоро!
— Доскоро, Тони!
Гледах го как спря такси и скочи вътре. Пак му махнах.
Ега ти късмета! Тони Марела — ни повече, ни по-малко! И тъкмо когато си мислех, че земята е готова да ме приеме!
Странно как се случва понякога. Можеш да ругаеш и да се молиш, да цивриш и хленчиш — и нищо. И после, тъкмо когато си се примирил с неизбежното, се отваря тайна врата, Сатурн се промъква в друга констелация и край с огромния проблем. Или поне така изглежда.
Точно по този прост, неочакван начин един ден, докато Мона отсъстваше, Стася ме информира, че ще ни напуска. Ако не го бях чул от нейните уста, нямаше да повярвам.
Бях така зашеметен и зарадван едновременно, че дори не я попитах защо си тръгва. А тя очевидно не бързаше да сподели информацията. Това, че й е дошло до гуша от театралниченето на Мона, както ми намекна, надали беше достатъчна причина за това внезапно скъсване.
— Нещо против да се поразходим? — попита тя. — Бих искала да ти кажа някои неща на четири очи, преди да си тръгна. Опаковала съм си багажа.
Щом излязохме от къщата, тя попита дали имам възражения да се разходим по моста. „Никакви“ — отвърнах. Бих се съгласил да се разходим и по Белите равнини, ако ми беше предложила.
Фактът, че напуска, събуди съчувствието ми. Тя беше странно създание, но не беше лоша. Спрях да си запаля цигара и я огледах безпристрастно. Приличаше на войник от Конфедерацията, върнал се от войната. В очите й се четеше безнадеждност, но не липсваше и кураж. Тя никъде не беше на мястото си — това се виждаше.
Извървяхме една-две преки в мълчание. После, щом се запътихме към моста, тя изведнъж се отприщи. Говореше тихо и прочувствено. Прости думи за разлика от друг път. Сякаш се изповядваше на куче. Погледът й беше вперен право напред, сякаш прогаряше диря.
Казваше, че в края на краищата аз не съм бил толкова жесток, колкото бих могъл да бъда. Ситуацията била жестока, не аз. Никога нямало да се получи — дори и да сме хиляда пъти по-добри, отколкото сме. Тя трябвало да се усети. Призна, че и много пъти сме разигравали театро. Да, обичала Мона, но не била отчаяно влюбена. И никога не е била. Мона била отчаяната. Освен това ги свързвала не толкова любовта, колкото нуждата от общуване. И двете били самотни души. В Европа можело да се получи по-различно. Но вече било твърде късно. Надявала се някой ден да отиде там сама.
— А сега къде ще отидеш? — попитах.
— Сигурно в Калифорния. Къде другаде?
— Защо не в Мексико?
Било добра възможност, съгласи се тя, но по-късно. Първо трябвало да се посъвземе. Не й било лесно с този хаотичен бохемски живот. В основата си тя била просто скроен човек. Единственият й проблем бил как да се разбира с другите. Искаше да знам, че онова, което най-много я безпокояло в нашия начин на живот, било, че той й дава много малка възможност да работи.
— Трябва да правя нещо с ръцете си — изтърси тя. — Ако ще и да копая канавки. Искам да бъда скулптор, не живописец или поет. — Побърза да добави, че не бива да я преценявам по изработените от нея кукли — била ги направила само за да угоди на Мона.
После продължи с нещо, което в ушите ми прозвуча като държавна измяна. Каза, че Мона не разбирала абсолютно нищо от изкуство, че била неспособна да различи доброто произведение от лошото.
— Което всъщност няма значение — или по-скоро не би имало , ако тя имаше куража да си го признае. Но тя не го признава. Длъжна е да се преструва, че знае всичко, всичко разбира. Мразя преструвките. Това е една от причините, поради които не се разбирам с хората.
Замълча, за да ме остави да го осмисля.
— Не знам как издържаш ти ! Пълен си с гадни номера, случва се да вършиш гнусотии, понякога си ужасно предубеден и несправедлив, но поне си честен. Не се преструваш, че си по-различен от това, което си. Докато Мона… ами, няма начин да се каже коя е тя и каква е. Тя е ходещ театър. Където и да отиде, каквото и да прави, без значение с кого говори, тя е на сцената. Да ти призлее… Но това съм ти го казвала и преди. Знаеш го не по-зле от мен.
Читать дальше