Хенри Милър - Nexus

Бях си пуснал боята чак до корените на косата. Бях по-доволен да предизвикам такъв отклик, отколкото да си намеря ниша в търговската верига „Хобсън и Холбайн“.

— Ще ми направите ли една последна услуга? — попитах. — Имате ли нещо против да ме изпратите до асансьора?

— Имахте неприятности с Джим ли?

— Значи знаете?

Той ме улови под ръка.

— Не му е работа да обслужва асансьора. Той е абсолютно непредсказуем. Но шефът настоява да го държим. Ветеран от войната е и, мисля, далечен роднина на семейството. Но си е същинска напаст.

Той натисна копчето и асансьорът бавно се издигна. Джим, както той нарече маниака, като че ли се изненада, като ни видя да стоим там двамата. Щом влязох в асансьора, господин Лараби отново ми подаде ръка и каза очевидно заради Джим:

— Не забравяйте, ако някога… — подчерта „някога“ — пак наминете към този квартал, отбийте се да ме видите. Може следващия път да обядваме заедно. О, да, тази вечер ще пиша на господин Хигинботъм. Сигурен съм, че е дълбоко заинтересован. Довиждане!

— Довиждане — отвърнах — и много благодаря!

Докато асансьорът се тътрузеше надолу, бях вперил очи право напред. Изражението ми беше като че съм унесен в мисли. В ума ми обаче се въртеше една-единствена мисъл и тя беше: кога ще избухне той ? Имах предчувствието, че сега таи още по-голяма злоба към мен — защото се бях оказал толкова хитър. Бях нащрек като котка. Какво ли, чудех се, бих направил… можех да направя… ако изведнъж между етажите той изключеше тока и ме нападнеше? Той ни мърдаше, ни шаваше. Стигнахме долния етаж, вратата се отвори и аз излязох навън… Пинокио с два изгорели крака.

Забелязах, че коридорът е пуст. Тръгнах към вратата на няколко крачки от мен. Джим остана на поста си, сякаш нищичко не се беше случило. Или поне така ми се стори, че си мисли. На половината път от вратата аз се обърнах импулсивно и тръгнах обратно. Невъзмутимият израз на Джим ми подсказа, че е очаквал от мен тъкмо това. Приближих се и забелязах, че лицето му наистина е непроницаемо. Дали се беше вглъбил в своето каменно „аз“ или причакваше в засада?

— Защо ме мразиш? — попитах и го погледнах право в очите.

— Никого не мразя — неочаквано отговори той. Нищо не помръдна, освен мускулите на устата му. Дори и очните му ябълки останаха неподвижни.

— Съжалявам — и се извърнах, за да си тръгна.

— Не те мразя — изведнъж оживя той. — Жал ми е за тебе! Не можеш да ме преметнеш. Никой не може.

Вътрешен ужас ме скова.

— Как така? — изпелтечих.

— Не ми приказвай — рече той. — Знаеш за какво ти говоря.

Студена тръпка пробяга нагоре-надолу по гръбнака ми. Все едно ми беше казал: „Имам второ зрение. Мога да чета мислите ти като книга.“

— Е, и какво? — попитах, смаян от наглостта си.

— Върви си вкъщи и подреди мислите си, ето какво!

Бях сащисан. Но онова, което последва, беше, както се изразяваше господин Лараби, напълно непредсказуемо.

Хипнотизирано го гледах как запретва ръкава си и разкрива ужасен белег. Запретна крачола си и се показаха още ужасни белези. После разкопча ризата си. Щом видях гърдите му, едва не припаднах.

— Всичко това — каза той — ми отвори очите. Върви си вкъщи и си подреди ума. Тръгвай, преди да съм те пречукал!

Веднага се врътнах и тръгнах към вратата. Събрах цялата си смелост, за да не хукна да бягам. Някой идваше отвън. Не би ме цапардосал сега — или грешах? Продължих със същото темпо и щом наближих вратата, ускорих крачка.

Уф! Навън пуснах куфарчето и си запалих фас. Пот бликаше от всичките ми пори. Зачудих се какво да правя. Щеше да е пъзльовско да побягна с подвита между краката опашка. А да се върна беше самоубийство. Ветеран или не, луд или не, той говореше сериозно. Нещо повече: беше ме разбрал що за стока съм. Тъкмо това ме довърши.

Повлякох се нататък с мърморене. Да, беше ме разнищил — губивремец, измамник, речовит дърдорко, пълен никаквец. Никой досега не ме беше унижавал толкова. Искаше ми се да напиша на господин Лараби писмо и да му кажа, че независимо колко го бяха впечатлили думите ми, всичко в мен беше фалшиво, подло, безполезно. Така се възмутих от себе си, че по цялото ми тяло избиха обриви. Ако пред мен застанеше червей и повтореше думите на Джим, щях да сведа засрамено глава и да отвърна: „Вие сте абсолютно прав, господин Червей. Позволете да легна до вас и да се заровя в земята.“

В Бъро хол си взех кафе и сандвич, после инстинктивно се запътих към „Звездата“ — стар фарсов театър, виждал и по-добри времена. Шоуто вече беше започнало, но карай да върви — тук никога не предлагаха нищо ново нито откъм шеги, нито откъм дупета. Щом влязох в залата, си спомних първото ми идване тук. Старият ми приятел Ал Бъргър и неговата първа дружка Франк Скофийлд ме бяха поканили с тях. По онова време да сме били към деветнайсет-двайсетгодишни. Най-вече си спомнях топлата дружба, която излъчваше този Франк Скофийлд. Дотогава го бях срещал само два-три пъти. Бях нещо много особено за Франк. Обичаше да ме слуша как говоря, вкопчваше се във всяка произнесена от мен дума. Всъщност кой знае защо всичко, което казвах, го очароваше. Що се отнася до Франк, той беше една от най-невероятните личности на света, направо преливаше от обич. Имаше импозантна фигура — тежеше над сто кила, пиеше като смок и никога не можеше да го видиш без пура в уста. Разсмиваше се лесно и тогава коремът му се тресеше като желе. „Защо не дойдеш да живееш с нас? — често ми предлагаше той. — Ще се грижим за теб. Само като те погледна, и ми става по-добре.“ Прости думи, ала честни и искрени. Никой от тогавашната ми весела компания не притежаваше тези непретенциозни качества. Все още никакъв червей не бе разял душата му. Беше невинен, нежен, щедър до глупост.