Хенри Милър - Nexus

Но защо беше толкова привързан към мен? Тъкмо това се питах, докато се промъквах към седалката в задната част на партера. Прехвърлих бързо списъка с най-близките ми приятели и се чудех какво ли мисли за мен всеки един от тях. После се сетих за един мой съученик, Лестър Фейбър, чиито устни се свиваха в надменна усмивка всеки път, когато се срещнехме, а това се случваше всеки ден. Никой в класа не го харесваше, учителите — също. Беше се родил вкиснат. „Майната му!“ — помислих си. Чудя се с какво ли си изкарва сега прехраната. И Лестър Принк. Какво ли беше станало с него? Изведнъж видях целия клас, както изглеждахме на онази снимка от завършването. Спомнях си всеки един — имената, ръста, теглото, положението, къде живееха, как говореха, всичко. Странно, никога не се бях натъквал на никого от тях…

Шоуто беше кошмарно — едва не заспах по средата. Но тук беше топло и уютно. Освен това не бързах за никъде. Имаше седем, осем или девет часа за убиване, преди двете да се приберат.

Когато излязох от театъра, времето беше омекнало. Във въздуха се вихреха снежинки. Някакъв необясним порив ме насочи към един оръжеен магазин по улицата. На витрината беше изложен един револвер, който неизменно спирах да разгледам на минаване. Имаше съвършения вид на смъртоносно оръжие.

Спрях както обикновено и притиснах нос о витрината. Едно яко тупване по гърба ме накара да подскоча. Стори ми се, че е гръмнала пушка. Щом се обърнах, един мощен глас възкликна:

— Какво, по дяволите, правиш тук пък ти ! Хенри, момчето ми, как си?

Беше Тони Марела. От устата му стърчеше дълга догоряла пура, бомбето му беше игриво килнато настрани, а малките му лъскави очички блестяха както едно време.

Брей, брей и тъй нататък. Обичайната размяна на думи, малко нежни спомени и после въпросът:

— А сега какво правиш?

Изсипах му накратко торбата с жалбите си.

— Лоша работа, Хенри. Божичко, не съм и предполагал, че така си закъсал. Защо не ми каза? Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. — Прегърна ме през рамо. — Какво ще кажеш да пийнем по едно? Може пък да ти помогна.

Опитах се да му обясня, че вече никой не може да ми помогне.

— Само ще си изгубиш времето — казах.

— Хайде, хайде, не ми ги пробутвай тия — сряза ме той. — Откога те познавам! Не знаеш ли, че винаги съм ти се възхищавал — и съм ти завиждал? Всички си имаме върхове и падове. Ето, тук има една малка гостоприемна кръчмичка. Да влезем да похапнем и да пийнем.

Беше бар (скрит от улицата), където очевидно добре го познаваха и го тачеха. Наложи се да ме представят на всички, та дори и на ваксаджийчето.

— Бивш съученик — обясни той, след като ме представи на всички подред. — Писател, божичко! Какво разбирате вие? — Подава ми коктейл с шампанско. — Ето, да пием за това! Джо, какво ще кажеш за хубав сандвич с ростбиф, с много сос… и суров лук. Как ти звучи, Хенри? Боже, не знаеш колко се радвам, че те виждам! Често се чудех какво ли става с теб, какви ги вършиш. Мислех, че сигурно си прескочил до Европа. Смешно, а? А ти през цялото време да се криеш под носа ми.

И продължи да бърбори така, щастлив-прещастлив, поръчваше още напитки, купуваше пури, разпитваше за резултатите от конните надбягвания, поздравяваше новодошлите и ме представяше отново и отново, вземаше пари назаем от бармана, обаждаше се по телефона и т.н. Малко динамо. Свестен тип, това се виждаше от пръв поглед. Приятел на всекиго, преливащ от радост и доброта.

Не след дълго с лакът, опрян на бара, и ръка около раменете ми той каза с приглушен глас:

— Чуй ме, Хенри, дай да си поговорим по същество. В момента съм пипнал една блага работа. Ако искаш, ще те взема. Не е кой знае какво, но може да ти помогне да се позакрепиш. Така де, докато не намериш нещо по-свястно. Какво ще кажеш?

— Разбира се — отвърнах. — Каква е работата?

Работа в отдел „Паркове“, обясни той. Бил секретар на специалния пълномощник. Което означаваше, че той, Тони, се грижеше за ежедневната работа, докато голямата клечка обикаля насам-натам. Политика. Мръсна игра, довери ми той. Някой вечно чака да ти забие нож в гърба.

— Няма да е утре или вдругиден — продължи той. — Нали знаеш, трябва да играя играта. Но веднага ще те включа в списъка. Може да мине месец, преди да ти се обадят. Можеш ли да издържиш?

— Мисля, че да — казах.

— Не се тревожи за парите — додаде той. — Мога да ти дам назаем дотогава, колкото ти трябват.

— Недей — отказах. — Ще се оправя…

— Много си смешен — рече той и стисна ръката ми. — Пред мен няма от какво да се срамуваш. При мен парите ту идват, ту си отиват… ей така! В тази суматоха трябва да си добре подсигурен. Няма бедни политици, знаеш го. Как ги печелим тия пари, е друга работа. Досега съм бил на едно равнище. Не че е лесно… Добре тогава. Ако сега не вземеш нищо, когато ти потрябват, знаеш къде съм. По всяко време! Запомни го!