Хенри Милър - Nexus

— Разбирам — повторих. — Много лошо. Може би трябва да го изчакам да се върне…

— Не, съвсем не — освен ако нямате да му казвате нещо строго поверително. Дори и да беше тук, първо щеше да ви се наложи да поговорите с мен. Господин Хигинботъм е зает с твърде много неща — това е само един от неговите интереси. Уверявам ви, че всичко, което пожелаете да му се предаде, ще получи най-сериозното ми внимание и загриженост.

Млъкна. Аз бях на ход.

— Е, господине — започнах колебливо, но вече дишах малко по-свободно. — Общо взето не е лесно да обясня целта на посещението си.

— Извинете — вметна той, — но мога ли да ви попитам коя фирма представлявате?

Наведе се напред, сякаш очакваше да му подам визитка.

— Себе си представлявам… Господин Лараби , нали? Писател съм… писател на свободна практика. Надявам се, това не ви отблъсква?

— Не, съвсем не! — отвърна той.

(А сега измисли бързо нещо оригинално!)

— Нямате предвид рекламната кампания, нали? Ние всъщност…

— О, не! — отрекох. — Не това! Зная, че за това разполагате с многобройни способни хора. — Усмихнах се немощно. — Не, нещо по-общо… може би трябва да кажа по-експериментално?

Поколебах се за момент като птица в полет, зареяла се над съмнително място за кацане. Господин Лараби се наведе пак напред, наострил уши, за да улови това толкова важно нещо.

— Ето как е. — Чудех се с какво, по дяволите, да продължа. — От началото на кариерата си досега съм се срещал с всевъзможни хора, с всевъзможни идеи. Понякога както се разхождам, ме обсебва някаква идея… няма нужда да ви казвам, че на писателите понякога им хрумват идеи, които на практичните умове им се струват химери. Тоест изглеждат химери, докато не бъдат изпробвани.

— Съвсем вярно — отбеляза господин Лараби с безизразно лице, подложено да получи отпечатъка на идеята ми, независимо дали е химерична или приложима на практика.

Нямаше как да продължавам по-нататък с тактиката на отлагане. „Стига вече!“ — заповядах си. Но с какво?

В този момент за мой най-голям късмет от съседната канцелария влезе един мъж с наръч писма в ръка.

— Моля да ме извините — рече той, — но се боя, че ще трябва да прекъснете, за да подпишете тези писма. Много е важно.

Господин Лараби взе писмата, после ме представи на мъжа:

— Господин Милър е писател. Има план, който желае да представи на господин Хигинботъм.

Ръкувахме се, а господин Лараби заби нос в папката с кореспонденция.

— Е, господине — рече мъжът, чието име беше Маколиф, мисля, — трябва да ви кажа, че по тези краища не срещаме много писатели. — Той извади табакера и ми предложи цигара.

— Благодаря — и му позволих да ми подаде огънче.

— Да поседнем, а? — предложи той. — Надявам се, нямате нищо против да си поговорим. Човек не среща писател всеки ден.

След още малко размяна на любезности той попита:

— Книги ли пишете или случайно сте кореспондент на вестник?

Престорих се, че съм работил от всичко по малко. Изразих се така, сякаш скромността го изискваше.

— Разбирам, разбирам — рече той. — А романи?

Пауза. Виждах, че иска още.

Кимнах.

— Дори понякога и криминални разкази.

— Моя специалност — додадох — са пътешествията и проучванията.

Изведнъж гръбнакът му се изправи.

— Пътешествия! Ах, бих дал дясната си ръка за една свободна година — година, през която да попътувам! Таити! Ето къде искам да отида! Били ли сте някога там?

— Всъщност да — отговорих. — Макар не задълго. Няколко седмици, само толкова. На връщане от Каролините.

— Каролините? — той се наелектризира. — Мога ли да ви попитам какво сте правили там?

— Боя се, че мисията ми беше безплодна — продължих да му обяснявам как съм бил примамен да се присъединя към една антропологична експедиция. Не че изобщо притежавах някаква квалификация. Но за експедицията отговарял мой стар приятел, бивш съученик, и той ме убедил да тръгна с тях. Можел съм да правя каквото си искам. Ако излезе книга от това — чудесно, ако не… и тъй нататък.

— Да, да! И какво стана?

— След няколко седмици всички ни натръшка болест. Прекарах останалото време в болницата.

Телефонът на бюрото на господин Лараби властно иззвъня.

— Извинете ме — каза той и вдигна слушалката. Изчакахме мълчаливо, докато провеждаше продължителен разговор за вносни чайове. Щом свърши с него, скочи на крака, подаде на господин Маколиф подписаната кореспонденция и като зареден с инжекция се обърна към мен: