Хенри Милър - Nexus

— Какво те мъчи? — попитаха те.

— Европа! Размахвате я насреща ми като сурова стръв. Вие сте мечтателите, не аз! Разбира се, бих искал да замина. Не знаете какво ми става, като чуя тази дума. Като обещание за нов живот е. Но как да си изкарваме там прехраната? Не знаем дума френски, не сме умни… Знаем само как да скубем хората. А дори и в това не ни бива много.

— Прекалено си сериозен — скастри ме Мона. — Използвай въображението си!

— Да — подкрепи я Стася. — Трябва да рискуваш. Помисли си за Гоген!

— Или за Лафкадио Хърн! — допълни Мона.

— Или за Джек Лондон! — додаде Стася. — Не можеш да чакаш, докато всичко стане розово!

— Знам, знам. — Седнах и зарових глава в длани.

Изведнъж Стася възкликна:

— Измислих го… ние ще заминем първи, Мона и аз, и като се подредят нещата, ще те извикаме. Как ти се струва?

В отговор аз просто изсумтях — слушах я с половин ухо. Не следвах мисълта им, бях я изпреварил. Вече скитах по улиците на Европа, бъбрех с минувачите, отпивах от питие на препълнена тераса. Бях сам, но ни най-малко самотен. Въздухът миришеше различно, хората изглеждаха различно. Дори дърветата и цветята бяха различни. Как копнеех за това — нещо различно ! Да мога да говоря свободно, да ме разбират, да ме приемат. Земя на истински сродни души — това беше за мен Европа. Домът на художника, скиталеца, мечтателя. Да, Гоген беше преживял тежки времена, а Ван Гог — дори още по-тежки. Несъмнено имаше хиляди хора, за които не знаехме нищичко, не бяхме и чували за тях, които потъваха, губеха се от погледа, без нищо да са постигнали…

Станах отегчено, по-изтощен от перспективата за заминаването за Европа, макар и само наум, отколкото от досадните часове, прекарани в лоното на семейството.

— И дотам ще стигна — рекох си, докато се готвех за лягане. — Щом те могат, значи и аз мога. — (Под „те“ имах предвид и знатните, и провалилите се.) — Дори и птиците го правят.

Унесен от тази мисъл, си представих себе си като нов Мойсей, повел народа си извън пустинята. Да възпра прилива, да обърна хода на процеса, да започна велик поход назад, обратно към извора! Да опразня тази огромна пустиня на име Америка, да я лиша от всичките й бледи лица, да спра безсмислената суетня и суматоха… да върна континента на индианците… какъв триумф би било това! Европа щеше да гледа втрещено спектакъла. Полудели ли са да изоставят земята, където текат реки от мляко и мед? Дали тогава не е била само сън — тя, Америка ? Щях да изкрещя: да! Лош сън при това. Нека започнем отначало. Нека вдигнем нови катедрали, да запеем отново в хор, да напишем поеми не за смъртта, а за живота! Да се възправим като вълна, рамо до рамо, да правим само нужното, жизнено необходимото, да строим само онова, което ще пребъде, да творим само заради радостта. Да се молим отново на незнаен бог, но сериозно, с цялото си сърце и душа. Нека мислите за бъдещето не ни превръщат в роби. Нека денят да е достатъчен сам по себе си. Да отворим сърцата и домовете си. Стига вече сплави! Само чисти метали, най-благородните, най-древните. Дайте ни отново вождове и йерархии, гилдии, занаятчии, поети, бижутери, държавници, учени, скитници, шарлатани. И шествия, не паради. Празненства, процесии, кръстоносни походи. Да говорим заради говоренето. Да работим заради работата. Да почитаме заради честта…

Думата „чест“ ме накара да се осъзная. Сякаш будилник задрънча в ушите ми. Представете си, тая въшка в своята пролука да ми говори за чест! Потънах още по-дълбоко в леглото и докато задрямвах, се видях да държа мъничко американско знаменце и да го развявам — доброто старо знаме на звезди и райета. Държах го гордо в дясната си ръка, докато тръгвах да си търся работа. Не беше ли моя привилегия да настоявам за работа — аз, завършеният американски гражданин, син на почтени родители, искрен обожател на радиото, демократичен хулиган, предан на прогреса, расовите предразсъдъци и преуспяването? Марширувам към работата с обещанието на уста да направя децата още по̀ американци от родителите, ако е нужно, да ги превърна в опитни зайчета за благоденствието на нашата славна Република. Дайте ми пушка на рамо и цел, по която да стрелям! Ще ви докажа патриот ли съм или не! Америка за американците , марш напред! Дайте ми свобода или смърт! (Каква е разликата?). Една нация, неделима и така нататък, и така нататък. Зрение 20–20, амбиции — безкрайни, минало — неопетнено, енергия — неизтощима, бъдеще — прекрасно. Никакви болести, никакви издръжки, без комплекси, без пороци. Роден да работи като троянец, да се строява в редица, да отдава чест на знамето — американското знаме, — винаги готов да предаде врага. Всичко, което искам, господинчо, е шанс.