Хенри Милър - Nexus

— Той има твърде много приятели евреи.

Пак дружен смях.

— Хайде да похапнем — предложи баща ми. — Убеден съм, че скоро ще си тръгват. Утре ни чака нов ден.

Отново наредиха масата. Този път студени закуски с чай и пак пудинг със сливи. Лорет през цялото време сумтеше.

След час вече си вземахме довиждане.

— Да не настинете — рече майка ми. — До станция L са три пресечки. — Знаеше, че ще вземем такси, но това беше една от думите, също като „изкуство“, която тя мразеше да споменава.

— Ще се видим ли скоро? — попита Лорет на входа.

— Мисля, че да — отвърнах.

— За Нова година?

— Може би.

— Не ни карай много да чакаме — рече кротко баща ми. — И късмет с писането!

На ъгъла спряхме такси.

— Уф! — възкликна Стася, щом потеглихме.

— Не беше твърде зле, нали? — попитах.

— Неее. Слава богу, аз нямам роднини, които да посещавам.

Облегнахме се назад. Стася изрита обувките си.

— Онзи албум! — продължи тя. — Никога не бях виждала такава сбирка от малоумници. Цяло чудо е, че ти си с всичкия си, не го ли разбираш?

— Повечето семейства са така — отвърнах. — Родословното дърво на човека не е нищо друго освен огромна коледна елха, по която блестят зрели, лъскави маниаци. Самият Адам трябва да е бил разкривен, едноок изрод… Имаме нужда да пийнем. Чудя се останал ли е Kummel 12 12 Kummel (нем.) — вид ракия с кимион. — Бел.прев. .

— Баща ти ми харесва — заяви Мона. — В тебе има много от него, Вал.

— Обаче майка му! — додаде Стася.

— Какво майка ми?

— Аз щях да я удуша още преди години — заяви тя.

На Мона това й се стори смешно.

— Странна жена — каза тя. — Напомня ми малко за собствената ми майка. Лицемери. И инатливи като магарета. И тиранични, и тесногръди. Няма любов в тях — нито грам.

— Аз никога няма да бъда майка — рече Стася. Всички се разсмяхме. — И съпруга също никога няма да бъда. За бога, да си жена е достатъчно трудно. Мразя жените! Те всичките са гадни кучки, дори и най-добрите. Ще бъда това, което съм — изпълнител на женска роля. И моля ви , никога повече не ме карайте да се обличам така. Чувствам се като кръгла глупачка — и измамница.

В мазето извадихме бутилките. Имаше останал Kummel , както и бренди, ром, бенедиктин, коантро. Сварихме силно черно кафе, седнахме на голямата маса и се разбъбрихме като стари приятели. Стася беше махнала корсета. Той висеше на облегалката на стола й като музейна реликва.

— Ако нямате нищо против — рече тя, — ще извадя гърдите си навън. — Тя ги погали с обич. — Не са лоши, какво ще кажете? Можеха да са малко по-едри… Аз съм още девствена.

— Не беше ли странно, дето той спомена Кореджо? — продължи тя. — Според теб той знае ли изобщо нещо за Кореджо?

— Възможно е — отвърнах. — Навремето ходеше по търгове с Айзък Уокър, предшественика му. Може да е запознат дори с Чимабуе или Карпачо. Трябва да го чуеш някой път как говори за Тициан! Да си помислиш, че са учили заедно!

— Много съм объркана — и Стася глътна още едно бренди.

— Баща ти приказва за художници, сестра ти — за музика, а майка ти — за времето. Никой всъщност от нищо не разбира. Те са като гъби, които бърборят заедно… Доста странна разходка ще да е била тази из гробището. Аз на твое място бих откачила!

— Вал няма нищо против — обясни Мона. — Той може да го понесе.

— Защо? — учуди се Стася. — Защото е писател? По-материален, това ли е?

— Може — отвърнах. — Може би трябва да минеш през реки от лайна, за да намериш зачатъка на реалността.

— Не и аз — възрази Стася. — Предпочитам Гринич Вилидж, колкото и да е измислен. Там поне можеш да изкажеш възгледите си.

Сега се обади Мона. Току-що бе споходена от светла идея:

— Защо не заминем всички за Европа?

— Да — съгласи се безгрижно Стася. — Защо не?

— Можем да го направим — продължи Мона.

— Естествено — отвърна Стася. — Винаги мога да взема назаем парите за пътя.

— А как ще живеем, като пристигнем там? — поисках да знам.

— Както тук — отвърна Мона. — Много просто.

— А на какъв език ще говорим?

— Всеки знае английски, Вал. Освен това в Европа има купища американци. Особено във Франция.

— И ние ще живеем на гърба им, така ли?

— Не съм казала такова нещо. Казвам, че ако наистина искаш да заминеш, винаги има начин.

— Можем да позираме — предложи Стася. — Или поне Мона може. Аз съм твърде космата.

— Ами аз какво ще правя?

— Ще пишеш! — отсече Мона. — Ти друго не можеш.

— Ще ми се да беше вярно — отвърнах. Станах и закрачих напред-назад.