Хенри Милър - Nexus

— Не — отвърна Мона, — но Вал щеше да е гений дори и ако не пишеше.

— Тц-тц! Със сигурност не е гений в печеленето на пари.

— Той не бива да мисли за пари — бързо отговори Мона. — Това е моя грижа.

— Докато той си стои вкъщи и дращи, така ли? — Злъчта потече. — Ами ти, такава хубавица като тебе, ти трябва да излезеш и да си намериш работа. Времената се промениха. Когато аз бях момиче, баща ми седеше на пейката от сутрин до мрак. Той печелеше парите. Не му трябваше вдъхновение… нито пък гений. Беше прекалено зает с това, децата му да са живи, здрави и щастливи. Нямахме майка… тя беше в лудницата. Но имахме него — и много го обичахме. За нас той беше и баща, и майка. Никога нищо не ни липсваше. — Тя замълча, за да се прицели по-добре. — Но този тук — и кимна към мен — този гений, както го наричаш, той е твърде мързелив да се хване на работа. Той очаква жена му да се грижи за него — и за другата му жена, и за детето му. Ако печелеше от това писане, нямаше да имам нищо против. Но да продължава да пише и доникъде да не стига — това не го разбирам.

— Но, майко… — възкликна Мона.

— Вижте — намесих се аз, — не е ли по-добре да зарежем тая тема? Няма смисъл. Не очаквам от теб да разбереш. Но ето какво трябва да разбереш… Баща ти не е станал първокласен шивач на палта за една нощ, нали? Сама си ми казвала, че е чиракувал дълго и тежко, че е пътувал от град на град из цяла Германия и най-накрая, за да не го вземат войник, заминал за Лондон. Същото е и с писането. Нужни са години, докато станеш майстор. И още повече години, докато получиш признание. Когато баща ти е шиел палто, вече е имало кой да го носи — не е трябвало да го пробутва на този и онзи, докато някой не се влюби в него и го купи…

— Само дърдориш — сряза ме майка ми. — Стига вече. — Тя стана и се упъти към кухнята.

— Не си отивайте! — примоли се Мона. — Изслушайте ме, моля ви ! Познавам недостатъците на Вал. Но знам и какво има в него. Той не е празен мечтател, той наистина работи. Работи върху писанията си по-упорито, отколкото би могъл на която и да е работа. Това е неговата работа — да дращи , както го наричате вие. За това е роден. Страшно ми се иска да имах призвание — нещо, което да преследвам с цялото си сърце, нещо, в което да вярвам абсолютно. Доставя ми радост само да го гледам как работи. Когато пише, става друг. Понякога дори и аз не мога да го позная. Толкова е сериозен, толкова преизпълнен с мисли, толкова вглъбен в себе си… Да, и аз имах добър баща, баща, когото много обичах. И той искаше да стане писател. Но живя трудно. Бяхме голямо семейство, емигранти, много бедни. А майка ми беше много взискателна. Много повече обичах баща си, отколкото майка си. Може би само затова че е неудачник. За мен той не беше неудачник, разберете — аз го обичах. За мен нямаше значение какъв е и какво работи. Понякога, също като Вал, и той се правеше на смешник…

Тук майка ми трепна, погледна Мона с любопитни очи и възкликна: „О?“ Явно никой досега не се беше разпростирал върху тази страна на моята личност.

— Знам, че той има чувство за хумор — рече тя. — Но… смешник ?

— Тя просто така се изразява — намеси се старият.

— Не — заинати се Мона. — Точно това искам да кажа… смешник .

— Никога не съм чувала за писател, който същевременно да е и смешник — беше нравоучителната тъпа забележка на майка ми.

Тук всеки друг би се отказал. Но не и Мона. Тя ме смая със своето упорство. Този път беше самата сериозност. (Или пък използваше възможността да ме убеди в своята вярност и преданост?) Както и да е, реших да я оставя да се разгърне напълно. По-добре хубава караница, какъвто и да е рискът, отколкото да говорят на другия език. Ако не друго, поне действаше съживяващо.

— Когато се прави на палячо — обясни Мона, — обикновено е, защото го боли. Той е чувствителен, знаете ли. Прекалено чувствителен.

— Мислех си, че кожата му е доста дебела — отбеляза майка ми.

— Сигурно се шегувате. Той е най-чувствителното същество на земята. Всички хора на изкуството са чувствителни.

— Вярно е — обади се баща ми. Сигурно мислеше за Ръскин или за онзи Райдър, горкичкия, с болезнено чувствителните пейзажи.

— Вижте, майко, няма значение колко време ще мине, докато признаят Вал и му отдадат дължимото. Той винаги ще има мен . И аз няма да го оставя да гладува или да страда. — Усетих как майка ми пак замръзна. — Видях какво стана с баща ми. На Вал това няма да му се случи. Той ще прави каквото иска. Имам вяра в него. И ще продължа да вярвам в него дори и целият свят да го отхвърли. — Тя се умълча задълго, после продължи още по-сериозно: — Защо вие не искате той да пише, това не е по силите ми да проумея. Не може да е затова че с писането си не печели пари, за да живее. Това си е негова тревога и моя също, нали? Не искам да ви обидя с думите си, но ето какво трябва да кажа: ако не го приемате като писател, никога няма да го почувствате като син. Как може да го разбирате, ако не познавате тази му страна? Той можеше и да е нещо друго, нещо, което повече ви допада, макар че е трудно да се прозре какво , след като го опознаете… поне както аз го познавам. И от каква ли полза ще му бъде, ако докаже на вас, на мен, на когото и да било, че може да е като другите? Чудите се дали той е добър съпруг, добър баща и така нататък. Уверявам ви, такъв е . Но е и много повече! Онова, което той има да даде, принадлежи на целия свят, не просто на семейството му, на децата му, на майка му и баща му. Може би ви звучи странно. Или жестоко?