— Не искаш ли да се поразходиш с баща си?
Гласът ма майка ми ме извади от унеса. Не си спомням как съм се озовал в креслото. Може да съм позадрямал, без да разбера. Както и да е, гласът й ме накара да подскоча.
Разтърках очи и забелязах, че тя ми предлага бастун. Бастунът на дядо. Солиден абанос със сребърна дръжка във формата на лисица — или може би мармозетка.
За миг скочих на крака и занавличах палтото си. Баща ми ме чакаше готов и размахваше бастуна си с топка от слонова кост.
— Въздухът ще те ободри — рече той.
Инстинктивно се насочихме към гробището. Той обичаше да се разхожда из гробищата — не че беше толкова привързан към умрелите, но заради дърветата и цветята, птичките и спомените, които винаги извикваше покоят на мъртъвците. Пътеките бяха осеяни с пейки, където можеше да седнеш и да общуваш с природата — или с бога на подземния свят, ако ти харесва. Не ми се налагаше да се напрягам, за да поддържам разговор с баща си — той беше свикнал с уклончивите ми, лаконични отговори, с немощните ми увъртания. Никога не се опитваше да ме подпитва. Стигаше му, че има някой до него.
На връщане минахме покрай училището, където учех като малък. Срещу училището се издигаше редица от мизерни на вид жилищни кооперации — всичките оборудвани с витрини, примамливи колкото ред гнили зъби. Тони Марела беше израсъл в такава кооперация. По някаква причина баща ми вечно очакваше от мен да се въодушевя при споменаването ма името на Тони Марела. Щом се сетеше за него, не пропускаше да ме осведоми за всяко ново издигане по стълбицата на славата, постигнато от този жабарски син. Сега Тони беше голяма клечка в някакъв клон на гражданската администрация. Освен това кандидатствал за поста на конгресмен или нещо такова. Не съм ли бил чел за това? Според баща ми щяло да бъде добре, ако някои път издиря Тони… знае ли човек до какво може да доведе.
По по-нататъшния път към дома минахме покрай къщата на семейство Грос. Двете момчета на Грос също се справяли добре, каза ми той. Единият бил капитан от армията, другият — в търговския флот. Докато го слушах да дърдори, нямаше как да се размечтая един от тях някой ден да стане генерал. (Идеята за генерал, роден в този квартал, на тази улица, беше немислима.)
— Какво стана с онзи лудия, дето живееше по-нататък по улицата? — попитах. — Нали се сещаш — дето бяха конюшните.
— Кон му отхапа ръката и разви гангрена.
— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Отдавна — отвърна баща ми. — Всъщност те всички са мъртви, всичките братя. Единия го удари гръм, друг се подхлъзна на леда и си строши черепа… О, да, на третия пък се наложи да му надянат усмирителна риза… скоро след това умря от кръвоизлив. Бащата живя най-дълго. Нали помниш, беше сляп. Накрая малко изкуфя. Не правеше нищо друго освен капани за мишки.
Защо, зададох си въпроса, не съм се сетил досега да тръгна от къща на къща нагоре-надолу по тази улица и да напиша хроника за живота на обитателите й? Каква книга щеше да излезе само! Книга на ужасите. При това — такива познати ужаси. Онези ежедневни трагедии, които никога няма да излязат на първа страница. Тук Мопасан щеше да е в стихията си…
Пристигнахме и намерихме всички будни — бъбреха си любезно. Мона и Стася пиеха кафе. Вероятно бяха помолили за него — майка ми не би и сънувала да сервира кафе между основните хранения. Кафе се пиеше само на закуска, събирания на карти и „на кафе и клюки“. Както и да е…
— Хубава ли беше разходката?
— Да, мамо. Поразходихме се из гробищата.
— Хубаво. Гробовете добре поддържани ли бяха?
Говореше за семейните гробове. По-точно за гроба на баща си.
— Има място и за тебе — каза тя. — И за Лорет.
Хвърлих крадешком поглед към Стася, за да видя дали е успяла да остане сериозна. Мона се обади — и изтърси нещо съвсем неуместно:
— Той никога няма да умре. — Това каза.
Майка ми направи физиономия, като че е лапнала кисела слива. После се усмихна съчувствено първо на Мона, после и на мен. Всъщност когато й отговори, за малко не се разсмя:
— Не се безпокой, и той ще си отиде като всички нас. Я го погледни — вече е оплешивял, а няма и четирийсет. Той не се грижи за себе си. Нито пък ти. — Сега погледът й се промени — изразяваше доброжелателен упрек.
— Вал е гений — Мона нагази още по-дълбоко. Възнамеряваше да се разпростре по темата, но майка ми я спря.
— Трябва ли да си гений, за да пишеш разкази? — попита тя. В тона й се долавяше заплашително предизвикателство.
Читать дальше