Хенри Милър - Nexus

За щастие сестра ми беше заета с изброяване на имената на новинари, радиоводещи, певци, звезди на музикалната комедия, съседи и роднини — целия поменик свързан и обвързан с порой от катастрофи, които неизменно я караха да хленчи, да сълзи, да се лигави, да подсмърча и да се сополиви.

А нашата скъпа Стася се справя много добре, помислих си аз. Има и отлично държане на масата. Но за колко време?

Естествено, малко по малко тежката храна и доброто мозелско вино започнаха да си казват думата. Те бяха спали малко, онези двечките. Мона вече се бореше да потиска прозевките, които идваха на вълни.

Обади се старецът, наясно със ситуацията:

— Предполагам, че сте си легнали късно?

— Не чак толкова — отговорих весело. — Нали знаеш, никога не си лягаме преди полунощ.

— Сигурно пишеш нощем — каза майка ми.

Подскочих. Обикновено тя не правеше и най-малък намек за драскачеството ми, освен ако не е придружен с ново доказателство или знак за отвращение.

— Да — казах. — Тогава работя. Нощем е тихо. Мисля по-добре.

— А денем?

Тъкмо да кажа „Работя, разбира се“, но моментално разбрах, че ако спомена работа, това само ще усложни нещата. И затова казах:

— Общо взето ходя в библиотеката… Изследователска работа.

Сега беше ред на Стася. С какво се занимаваше тя!

За моя окончателна изненада баща ми изтърси:

— Тя е художничка, то се вижда!

— О? — възкликна майка ми, сякаш дори самото звучене на думата я плашеше. — И изкарват ли се добри пари?

Стася се усмихна снизходително. Изкуството било неблагодарна работа… в началото… обясни тя най-любезно. И додаде, че за щастие настойниците й от време на време й пращали дребни суми.

— Предполагам, имате ателие? — изстреля старият.

— Да — отвърна тя. — Имам типична мансарда в Гринич Вилидж.

Тук Мона я прекъсна обезпокоително и по обичайния си начин се впусна в подробности. Вложих най-доброто от себе си да я накарам да млъкне, защото старият, който беше глътнал въдицата заедно с кордата и плувката, подметна, че някой ден щял да навести Стася — в студиото й. Обичал да гледа как художниците работят, така каза.

Скоро отклоних разговора към Хоумър Уинслоу, Бугеро, Райдър и Сисле. (Любимците му.) При споменаването на тези несъвместими имена Стася вдигна вежди. Още по-смаян вид доби, когато старият започна да изрежда имена на прочути американски художници, чиито работи, както той обясни, навремето висели в шивачниците. (Това ще рече, преди неговият предшественик да се продаде.). Тъй като играта вървеше, заради Стася аз му напомних за Ръскин… за „Венецианските камъни“, единствената книга, която беше чел някога. После го накарах да си спомня за Ф. Т. Барнъм, Джени Линд и други знаменитости от неговото време.

В едно затишие Лорет отбеляза, че в три и половина щели да излъчват оперета по радиото… бихме ли желали да я чуем? Но сега беше време да се поднесе пудингът със сливи — с онзи великолепен силен сос — и тя мигом забрави за оперетата.

Споменаването на „три и половина“ ми напомни, че ни предстои да останем тук още доста дълго време. Зачудих се как, по дяволите, бихме успели да поддържаме разговора, докато дойде време да си ходим. И кога щеше да е възможно да си тръгнем, без да изглежда, сякаш сме се разбързали? Скалпът вече ме сърбеше.

Докато размишлявах така, все повече и повече осъзнавах, че на Мона и Стася ужасно им се спи. Виждаше се, че едва държат очите си отворени. Каква тема бих могъл да подхвана, която да ги развълнува, без в същото време да ги кара да откачат? Нещо тривиално, но не прекалено тривиално. (Събудете се, простачки такива!) Може би нещо за древните египтяни? Защо пък за тях? Не можех да измисля нищо по-добро, за да спася живота си. Опитай! Опитай!

Изведнъж разбрах, че всички са млъкнали. Дори и Лорет беше спряла да дърдори. Откога ли беше така? Мисли бързо! Каквото и да е — намери изход. Какво , пак ли Рамзес? Майната му на Рамзес! Мисли бързо, глупако! Мисли! Каквото и да е!

— Някога разказвал ли съм ви… — започнах.

— Извинете — прекъсна ме Мона и се надигна тежко. Събори стола. — Имате ли нещо против да полегна — за няколко минутки? Главата ми направо ще се пръсне.

Кушетката беше само на една-две крачки. Без повече шум тя се отпусна на нея и затвори очи.

(За бога, недей да захъркваш веднага!)

— Сигурно е изтощена — рече баща ми. Погледна Стася. — Не бихте ли искали и вие да подремнете? Ще ви се отрази добре.

Хич и не се налагаше да придумват Стася. За секунда тя се просна до безжизнената Мона.