Хенри Милър - Nexus

Добре скалъпено и вероятно наполовина вярно. Измих го с кафето.

— А сега — казах аз. — Какво ще облече Стася?

Тя ме погледна толкова безпомощно и объркано, че почти бях на път да кажа: „Облечи каквато дивотия ти харесва!“

— Аз ще й помогна — каза Мона. — Не се безпокой. Само ни остави на спокойствие за няколко минути, а?

— Добре — отговорих. — Но точно един часът, помнете!

Реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се поразходя. Знаех, че ще отнеме поне цял час да приведат Стася в приличен вид. Освен това имах нужда да подишам чист въздух.

Навън беше ясно и студено. През нощта бе навалял слаб сняг, достатъчен да направи Коледата чиста и бяла. Улиците бяха почти празни. И добрите, и лошите християни — всички се бяха събрали около коледната елха, разопаковаха подаръците си, целуваха се и се прегръщаха, бореха се с махмурлука и се преструваха, че всичко е просто прекрасно. „Слава богу, че свърши.“

Мързеливо се пуснах покрай доковете да хвърля един поглед на океана с корабите, наредени един до друг като навързани кучета. Тук всичко беше тихо като в гроб. Снегът, проблясващ като слюда на слънце, полепваше по такелажа точно като памук. В сцената имаше нещо призрачно.

Като тръгнах нагоре към Хайтс, завих към чуждестранния квартал. Тук беше не само призрачно, беше мъртвешко. Дори духът на Коледата бе пропуснал да придаде на тези колиби и коптори вида на човешко жилище. А и на кого му пукаше? Повечето от тях бяха езичници: мръсни араби, китайци с дръпнати очи, индуси, мексиканци, негри… Срещу мен върви мъж, най-вероятно арабин. Облечен с тънки джинси, със сплескана шапка на главата и чифт износени плъстени чехли. „Слава на Аллаха!“ — мърморя, като се разминаваме. Малко по-нататък се натъквам на двама биещи се мексиканци, пияни, твърде много пияни, за да нанесат точен удар. Около тях — група дрипави деца, насъскват ги. Цапардосай го! Разбий му мутрата! Сега от страничната врата на старомодна кръчма две от най-мръсните курви, които можете да си представите, се олюляват под ярката слънчева светлина на чистата бяла Коледа. Едната се навежда да си вдигне чорапите и направо се просва по очи. Другата я гледа, сякаш това не може да бъде, и се препъва с единия крак обут, другия без обувка. Със спокоен кривоглед поглед си тананика песничка и отминава.

Наистина великолепен ден. Толкова ясен, толкова свеж, толкова ободряващ! Само да не беше Коледа! Чудя се дали вече не са облечени. Духът ми се съживява. Казвам си, че мога да се изправя лице в лице с Коледата стига само те да не се направят на пълни глупачки. Всякакви видове лъжи ми минават през главата — мъчно ми е, че ще трябва да лавирам, за да успокоя нашите, които винаги са загрижени какво става с нас. Когато питат: „Пишеш ли сега?“, аз казвам: „Определено. Съчиних една дузина разкази. Питайте Мона.“ А Мона — тя харесва ли работата си? (Все забравям. Знаят ли къде работи тя? Какво казах последния път?) Що се отнася до Стася, не знам какво, по дяволите, ще измъдря за нея. Може би че е стара приятелка на Мона. Която познава от училище. Художничка.

Влизам и виждам Стася със сълзи в очите, опитваща се да се напъха в чифт обувки с високи токчета. Гола до кръста, с бяла долна фуста бог знае откъде, жартиерите й — незакопчани, косата — на вили и на могили.

— Никога няма да се справим — хленчи тя. — Защо трябва да ходя?

На Мона сякаш й се струва невероятно смешно. Навсякъде по пода са разхвърляни дрехи, гребени и фиби.

— Не е необходимо да ходиш — повтаря тя. — Ще хванем такси.

— Трябва ли да нося и шапка?

— Ще видим, скъпа.

Опитвам се да им помогна, но само влошавам нещата.

— Остави ни намира — молят се те.

Така че аз сядам в ъгъла и наблюдавам ставащото. С едно око към часовника. (Вече става дванайсет.)

— Слушай — казвам, — не се мъчи чак толкова. Само й оправи косата и й метни една пола.

Те пробват обеци и гривни.

— Стига! — викам. — Тя прилича на коледна елха.

Около дванайсет и половина е, когато отиваме да хванем такси. Естествено, не се вижда нито едно. Тръгваме пеша. Стася куца. Отказала се е от шапката заради една барета. Сега изглежда почти официално. И твърде патетично. Това за нея е голямо изпитание.

Най-сетне успяваме да намерим такси. Те се разхилват. Мона иска Стася да си сложи червило, за да изглежда по-женствена.

— Ако изглежда още по-женствена — предупреждавам аз, — ще решат, че не е истинска.

— Колко време трябва да останем там? — пита Стася.