Хенри Милър - Nexus

Осъзнах, че ако за миг спра да говоря, магията ще се разруши. Но мисленето на тази мисъл не ме нервира. Щях да продължа, казах си, докато се не изчерпя. Или докато „то“ не се изчерпи.

Така и продължавах и продължавах през процепа в маската — все така със същия равен, премерен, празен тон. Както прави човек със затворени уста, когато свършва книга, оказала се чак невероятно хубава.

Изпепелен от безсърдечните думи на Станли, се бях изправил лице в лице с извора, със самото авторство, както би казал някой. И колко вътрешно различно беше това, този тих поток от извора, от резкия акт на творчество, какъвто е писането! „Потопи се дълбоко и никога не изплувай!“ — това трябваше да е мотото на всички, които жадуват да творят в думи. Защото само в успокояващите дълбини ни е дадено да виждаме и чуваме, да се движим и да бъдем. Каква благодат е да потънеш до самото дъно на нечие съществуване и никога да не се размърдаш отново!

Продължих бавно да се въртя наоколо като голяма мързелива моруна и да ги пробождам с неподвижния си поглед. Чувствах се точно като чудовище от дълбините, което никога не е познало света на човеците, топлината на слънцето, аромата на цветята, гласа на птици, зверове и хора. Взирах се в тях с огромни празни орбити, свикнали да гледат само навътре. Колко странно чудесен беше светът в този момент! Гледах тях и стаята, в която седяха, с непреситен поглед: виждах ги в тяхната дълготрайност, също и стаята, сякаш тя беше единствената стая в целия широк свят; виждах как стените на стаята се отдалечават и как градът зад нея се топи в нищото; виждах поля, разорани до безкрайност, езера, морета, океани да се топят в пространството — пространство, наковано с ужасни сфери, а в чистата неизбледняваща безкрайна светлина в него пред очите ми трептяха лъчисти тълпи от богоподобни създания, ангели, архангели, серафими, херувими.

И сякаш мъглата изведнъж бе издухана от силен вятър, аз се осъзнах, стъпил здраво с двата крака на земята и с онази абсолютно нерелевантна мисъл най-отгоре в ума ми: че наближава Коледа.

— Ние какво ще правим? — изохках.

— Просто продължавай да говориш — обади се Стася. — Никога преди не съм те виждала такъв.

— Коледа! — казах аз. — Какво ще правим с Коледата?

— Коледа ли? — извика тя. За момент реши, че се изразявам символично. Когато осъзна, че вече не бях този, който я беше омагьосал, каза: — За бога! Не искам да чувам нито една дума повече.

— Добре — рекох, щом тя се скри в стаята си. — Сега можем да поговорим.

— Чакай, Вал, чакай! — извика Мона със замъглен поглед. — Не го разваляй, моля те.

— Свърши — отвърнах. — Свърши и толкова. Няма повече. Завеса.

— О, има, трябва да има! — пледираше тя. — Виж, само замълчи… седи си там… нека да ти донеса едно питие.

— Добре, донеси ми питие! А нещо за ядене? Умирам от глад. Къде е тая Стася? Хайде, да ядем и да пием и да се наприказваме. Майната й на Коледата! Майната му на дядо Коледа! Нека Стася да е дядо Коледа за разнообразие!

Сега двете се надпреварваха да ми доставят удоволствие. Бяха така ужасно усърдни в задоволяването и на най-малкия ми каприз… беше почти сякаш пророк Илия им се бе явил от небето.

— Останало ли е от онова рейнско вино? — извиках аз. — Я го донесете!

Бях изключително гладен и жаден. Едва можех да дочакам да сложат нещо пред мен.

— Тоя проклет поляк! — измърморих.

— Какво? — попита Стася.

— Какво беше все пак онова, за което говорех? Сега всичко е като сън… — Онова, за което си мислех — това ли искахте да знаете? — е, че… е колко хубаво може да бъде… ако…

— Ако какво?

— Няма значение… Ще ви кажа по-късно. Сядайте бързо!

Сега бях наелектризиран. Риба ли бях? По-скоро електрическа змиорка. Целият поток от светлина. И умиращ от глад. Може би затова проблясвах и просветвах така. Пак имах тяло. О, колко беше хубаво пак да се върнеш в плът! Колко е хубаво да ядеш и да пиеш, да дишаш, да крещиш!

— Странно — започнах, след като бях изгълтал няколко хапки — колко малко разкриваме от истинската си същност дори когато е за наше добро. Предполагам, бихте искали да продължа оттам, където спрях? Трябва да е било възбуждащо — всичко това, което измъкнах от дъното. Сега остана само аурата му. Но в едно нещо съм сигурен — знам, че не бях извън себе си. Бях вътре , по-дълбоко, отколкото изобщо някога съм бил… Изригвах като риба, забелязахте ли? Е, не обикновена риба все пак, а от тия, дето живеят на дъното на океана.