Хенри Милър - Nexus

В разгара на тези размишления ми хрумна че може би аз съм изиграл подобна роля, макар и в далеч по-слаба степен, в онези незабравими дни, когато, молейки за унция разбиране, за знак на опрощение, за мъничко милост, в кабинета ми се изливаше непрекъснат поток от злочести мъже, жени и младежи от всякакъв сорт. От мястото, където седях като началник на отдела по заетостта, сигурно съм им приличал или на милостиво божество, или на суров съдия, може би дори на екзекутор. Имах власт не само над собствения им живот, но и над техните близки. Сякаш имах власт над самата им душа. Като ме търсеха след работно време, какъвто навик имаха, те често ми напомняха на осъдени, промъкващи се в изповедалнята през задния вход на църквата. Де да знаеха, че с техните молби за милост ме обезоръжаваха, крадяха моята власт и авторитет. Не аз им помагах в подобни моменти — те помагаха на мен. Те ме смиряваха, правеха ме състрадателен, учеха ме как да давам от себе си.

Колко често след някоя сърцераздирателна сцена се чувствах задължен да отида на моста — за да се стегна. Колко изнервящо, колко покъртително беше да гледат на теб като на всемогъщо създание! Колко иронично, а и абсурдно беше, че докато изпълнявах рутинните си задължения, трябваше да бъда задължен да играя ролята на малък Христос! По средата на моста спирах и се облягах на парапета. Гледката на тъмните, мазни води под мен ме утешаваше. В буйния поток изливах вихрените си мисли и емоции.

Още по-голяма утеха и очарование за духа ми бяха пъстрите отражения, танцуващи по повърхността на водата долу. Те танцуваха като празнични фенери, люшкани от вятъра. Подиграваха се с мрачните ми мисли и огряваха дълбоките бездни от нещастие, зейнали в мен. Изправен високо горе над речните води, имах чувството, че никакви проблеми не ме засягат, че съм освободен от всички грижи и отговорности. Нито веднъж реката не спря, за да се замисли или да задава въпроси, нито веднъж не се помъчи да смени посоката на течението си. Вечно напред, напред, пълноводна и неизменна. Погледнеш ли обратно към брега, как приличаха на детски играчки небостъргачите, засенчили брега! Колко ефимерни, колко жалки, колко суетни и арогантни! В тези грандиозни гробници мъже и жени ден подир ден напрягаха мускули, ту влизаха, ту излизаха, убиваха душите си, за да изкарват хляба си, продаваха себе си, продаваха се един друг, продаваха дори Господа — някои от тях, и привечер отново се втурваха навън като мравки, задръстваха канавките, гмуркаха се в метрото или тичаха към вкъщи, троп-троп, за да се заровят отново — този път не в грандиозни гробници, а както подобаваше на изтощени, измъчени, смазани окаяници като тях, в бараки и зайчарници, които наричаха свой дом. Денем — гробището на безсмислен труд и пот; нощем — гробищата на любовта и отчаянието. И тези същества, които толкова предано се бяха научили да бягат, да просят, да продават себе си и ближните си, да танцуват като мечки или да играят като дресирани пудели, вечно и постоянно в противоречие със собствената им природа, същите тези окаяни създания от време на време рухваха, ридаеха като извори на нещастието, пълзяха като змии, произнасяха звуци, каквито се смята, че издават само ранените животни. Онова, което искаха да кажат с това ужасно кривене, беше, че са изпънали въжето докрай, че силите горе са ги изоставили, че освен ако не им заговори някой, който разбира езика на тяхното страдание, те са завинаги загубени, сломени, предадени. Някой трябваше да откликне, някой, когото можеха да разпознаят, някой, толкова напълно незабележим, че дори и червей не би се поколебал да оближе ботушите му.

И тъкмо аз бях този червей. Съвършеният червей. Разгромен в любовта, въоръжен не за битка, а за да понасям обиди и поражения, тъкмо аз бях избран да бъда утешител. На мен, неспособния и напълно лишения от амбиция, се падна креслото на съдията, бях накаран да наказвам и възнаграждавам, да играя бащата, жреца, благодетеля — или екзекутора! Аз, който бях препускал насам-натам по земята винаги под жилото на камшика, който бих изкачил стъпалата на „Улуърт“ в галоп, ако е за да намажа един безплатен обяд, аз, който се бях научил да играя по всякакви свирки, да се преструвам, че притежавам всички дарби, всички способности, аз, който бях изял толкова много ритници по задника само за да се върна за още, аз, който нищо не разбирах от това налудничаво устройство, освен че е несправедливо, грешно, безумно, тъкмо аз от всички хора бях призван да раздавам мъдрост, обич и разбирателство. Сам Господ не би могъл да избере по-добър жертвен козел. Само презрян и самотен член на обществото би притежавал нужните качества за тази деликатна роля. „Амбиция“ ли казах преди малко? Най-накрая тя ме обзе — амбицията да спася от руините каквото мога. Да направя за тези клети нещастници онова, което никой не бе направил за мен. Да вдъхна мъничко дух в изпразнените им души. Да ги освободя от оковите, да ги почитам като човешки същества, да ги направя свои приятели.