Хенри Милър - Nexus

И докато тези мисли (все едно от друг живот) се тълпяха в главата ми, не можех да се сдържа да не сравня онази ситуация, толкова мъчна, както ми се струваше тогава, със сегашната. Тогава думите ми имаха тежест, в съветите ми се вслушваха. Сега нищо от онова, което казвах или вършех, не притежаваше ни най-малка тежест. Бях се превърнал във въплъщение на глупака. Каквото и да опитвах, каквото и да предлагах, се разсипваше на прах. Даже и да започнех да се гърча в знак на протест на пода, или устата ми да се пени като на епилептик, щеше да е напразно. Аз бях само едно куче, виещо срещу луната.

Докато седях и наблюдавах фарса, който двете разиграваха заради Рикардо, все повече и повече осъзнавах факта, че той ни най-малко не им се хващаше. Собственото си отношение показвах всеки път, когато се обръщах към него. Всъщност надали беше нужно, защото усещах: той знае, че нямам желание да го мамя. Колко малко подозираше той, че тъкмо общата ни любов към Мона ни обединява и прави тази игра нелепо абсурдна.

Героят на любовта, мислех си аз, никога не може да бъде измамен или предаден от сърдечния си приятел. От какво да се страхуват те, двамата братя духове? Само страхът на самата жена, нейните съмнения в себе си могат да заплашат подобна връзка. Онова, което обичаната не успява да проумее, е, че от страна на нейните любовници не може да има и следа от предателство или невярност. Тя не успява да проумее, че тъкмо нейният женски порив към предателството обединява така твърдо нейните любовници, той възпира властното им его и им позволява да споделят онова, което никога не биха споделили, ако не бяха под властта на страст, по-силна от любовната. В хватката на такава страст мъжът познава единствено пълното отдаване. Що се отнася до жената, обект на подобна любов, за да поддържа тази любов, тя не бива да упражнява никакво духовно жонгльорство. Нейната съкровена душа е онова, което призовават да откликне. И тя пораства, нейната душа, до степен да бъде вдъхновена.

Но ако обектът на това възвишено обожествяване е недостоен! Рядко мъжът е този, който е измъчван от подобни съмнения. Обикновено онази, вдъхновила тази рядка и съкрушителна любов, става жертва на съмнението. И не единствено нейната женска природа е виновна, а по-скоро някаква духовна недостатъчност, която преди да бъде поставена на изпитание, никога не е проличавала. За такива създания, особено когато са надарени с невиждана красота, истинската им притегателна сила остава неведома: те са слепи за всичко освен за изкушенията на плътта. Трагедията за героя на любовта е в пробуждането — често жестоко — за това, че красотата, макар да е атрибут на душата, може да липсва във всичко освен в линиите и чертите на любимата.

Дни наред впечатленията от посещението на Рикардо ми тежаха. За да увеличи стреса ми, Коледа беше почти дошла. Това беше сезонът, от който не просто се страхувах, а направо се ужасявах. Откакто бях станал мъж, не помнех свястна Коледа. И без значение как се борех с нея, Коледата винаги ме заварваше в лоното на семейството — меланхоличния рицар в неговата черна броня, принуден като всеки друг християнски идиот да се тъпче и да слуша абсолютно празното бръщолевене на ближните си.

Въпреки че досега не бях казал нищо за предстоящото събитие — де да беше празненство по повод раждането на някой свободен дух!, — продължавах да се чудя при какви обстоятелства, в какво умствено и емоционално състояние ние тримата щяхме да посрещнем това тържествено Второ пришествие.

Съвсем неочакваното посещение на Станли, който беше открил местонахождението ни случайно, само увеличи стреса ми, вътрешната ми несигурност. Вярно, той не остана дълго. Но все пак достатъчно дълго, за да ми отправи няколко накъсани и хапливи забележки.

Изглеждаше почти така, сякаш той бе дошъл да провери картината на падението, която винаги му представях. Той дори не си направи труда да попита какво правя, как се оправяме аз и Мона или дали аз пиша или не пиша. Поглед наоколо беше достатъчен да му разкаже цялата история.

— Истинско падение! — това беше начинът, по който той го обобщи.

Не направих опит да поддържам разговора. Направо се молех да си тръгне колкото е възможно по-скоро — преди онези двете да се върнат в някое от своите псевдоекстатични настроения.

Както казах, той не се опита да поостане. Точно когато си тръгваше, вниманието му изведнъж бе приковано от голям лист амбалажна хартия, който бях закачил на стената близо до вратата. Светлината беше толкова слаба, че беше невъзможно да се прочете какво пише на него.