Хенри Милър - Nexus

Отпих голяма глътка вино. Прекрасно вино. Рейнско вино.

— Странното е, че всичко това се случи заради онзи скелет на пиеса на стената ей там. Видях я и я чух цялата. Защо да се опитвам да я напиша, а? Имаше само една причина изобщо да си помисля да го направя и тя беше да разкрия мизерията си. Знаете колко съм жалък, нали?

Гледахме се един друг. Статично.

— Забавно, но в това състояние, в което бях, всичко изглеждаше точно както трябва да бъде. Не трябваше да правя и най-малко усилие да разбера: всичко беше смислено, оправдано и безкрайно реално. И вие не бяхте дяволите, които ми се струвате понякога. Не бяхте и ангели, защото успях да зърна истинските ангели. Те пак бяха нещо друго. Не мога да кажа, че през цялото време бих искал да виждам нещата по този начин. Само статуи…

Стася се намеси. По какъв начин? Искаше да знае.

— Всичко наведнъж — казах. — Минало, настояще, бъдеще, земя, въздух, огън и вода. Застинало като колело от светлина, така го чувствам с думи. И се върти светлината, не колелото.

Тя посегна за молив сякаш за да си води бележки.

— Недей! — спрях я аз. — Думите не могат да предадат реалността му. Онова, което ви казвам, е нищо. Говоря, защото не мога да се въздържа, но това са само приказки за него . Вероятно не мога да ви кажа какво стана… Пак като оная пиеса. Пиесата, която видях и чух, не би могъл да напише никой човек. Това, което някой пише, е онова, което той иска да се случи. Да вземем нас, ние не се случихме , нали? Никой не ни е измислил. Ние сме, това е всичко. Винаги сме били. Има разлика, но каква?

Обърнах се право към Мона:

— Скоро наистина ще си потърся работа. Не предполагаш, че някога ще започна да пиша, ако живея по такъв начин, нали? Да поразвратничим, това е идеята ми сега.

От устата й се разнесе мърморене, сякаш тя смяташе да протестира, но то веднага затихна.

— Да, веднага след като празниците свършат, аз се заемам сериозно. Утре ще телефонирам на нашите да им кажа, че ще сме тук за Коледа. Не ме разочаровай, моля те… Не мога да отида там сам. И няма да го направя. И се опитай поне веднъж да изглеждаш естествено, а? Никакъв грим… никаква дрога. За бога, достатъчно е трудно да се изправим лице в лице с тях и при най-добро стечение на обстоятелствата.

— И ти ще дойдеш — каза Мона на Стася.

— Исусе, не! — възрази Стася.

— Трябва! — не отстъпи Мона. — Не бих могла да мина през това без теб.

— Да — съгласих се аз, — ела с нас! Като си наблизо, няма да има опасност да заспим. Само че носи рокля или пола, става ли? И си събери косата на кок, ако можеш.

Това ги направи мило-истерични. Какво, Стася да се държи като дама? Абсурд!

— Опитваш се да я направиш смешна! — каза Мона.

— Аз изобщо не съм дама — изохка Стася.

— Не искам да бъдеш нищо друго освен самата сладка ти — рекох аз. — Но не се докарвай като кон и каруца, това е всичко.

Точно както очаквах, около три часа сутринта на Коледа двете се доклатушкаха мъртво пияни. Младежчето, което бяха довлекли със себе си, изглеждаше така, сякаш са го били. Трябваше да ги съблека и да ги напъхам между чаршафите. Щом си помислих, че ми звучат заспало, онова, което трябваше да направят, беше да отидат да пикаят. С олюляване и залитане затърсиха пътя към клозета. И докато го търсеха, се блъскаха в маси и столове, падаха, ставаха отново, пищяха, охкаха, грухтяха, хриптяха — всичко в истински алкохолишки стил. Имаше дори повръщане в добро количество. Когато пак се трупясаха на леглото, ги предупредих да побързат и да поспят колкото могат. Информирах ги, че будилникът е навит за 9:30 ч.

Самият аз едва ли можех да заспя; цяла нощ се въртях и се ядосвах.

Будилникът иззвъня точно в 9:30. Както ми се стори, особено силно. Веднага скочих на крака. Те си лежаха там двечките като мъртви. Бутах, ръгах, дърпах; тичах от едната до другата, удрях ги, свалях им нощниците, псувах ги на воля, заплашвах да ги набия с колана, ако не станат.

Отне ми почти половин час да ги изправя на крака и да са достатъчно будни, за да не се свличат в ръцете ми.

— Вземайте душ! — виках. — Бързо! Аз ще направя кафето.

— Как може да си толкова жесток? — попита Стася.

— Защо не телефонираш и не кажеш, че ще отидем довечера, на вечеря? — попита Мона.

— Не мога! — ревнах в отговор. — И няма! Те ни очакват за обяд, точно в един, не довечера.

— Кажи им, че съм болна — молеше Мона.

— Няма. Ще минеше през това дори то да те убие, разбираш ли?

Докато пиехме кафето, ми казаха, че били тръгнали за подаръци. Обясниха, че подаръците ги накарали да се напият. Как така? Е, за да изкарат пари, с които да купят подаръците, трябвало да се влачат насам-натам с някакъв добронамерен кретен, който пиел от три дена. И така се напоркали. Не че искали. Не, надявали се да го разкарат скоро след като плати подаръците, но той бил хитро старо копеле и не можело да бъде изигран толкова лесно. Имали късмет изобщо да се приберат у дома, както признаха.