Хенри Милър - Nexus

— Не знам. Ще си тръгнем толкова скоро, колкото можем. Надявам се към седем-осем.

— Тази вечер?

— Да, тази вечер . Не утре сутринта.

— Господи! — подсвирва тя. — Никога няма да успея да издържа.

Наближаваме целта си и аз казвам на таксито да спре на ъгъла, не пред къщата.

— Защо? — Мона.

— Така.

Таксито спира и ние се изсипваме от него. Стася е по чорапи, обувките й — в ръката.

— Обувай ги! — викам аз.

Пред погребалното бюро на ъгъла има голям дървен ковчег.

— Сядай на него и се обувай! — нареждам аз. Тя е послушна като дете. Краката й, естествено, са мокри, но сякаш няма нищо против. Мъчи се да надене обувките, баретата й се катурва и косата й се показва несресана. Мона трескаво се опитва отново да я приведе във форма, но фибите не се намират никъде.

— Зарежи я! Каква е разликата? — рева аз.

Стася разтърсва глава силно, като състезателна кобила и дългата й коса се разсипва по раменете й. Опитва се да си оправи баретата, но сега тя изглежда смешна независимо под какъв ъгъл е нахлупена.

— Хайде, да вървим. Носи я в ръка.

— Далече ли е? — тя пак почва да куца.

— Само на половин пресечка надолу в квартала. Сега живо.

Така тримата маршируваме надолу по Улицата на първите тревоги. Странно трио, както би казал Улрик. Мога да усетя пронизващите погледи на съседите, които се взират в нас иззад плътните колосани завеси. Синът на Милърови. А това трябва да е жена му. Коя от двете?

Баща ми е излязъл навън да ни посрещне.

— Малко закъснявате както винаги — но гласът му е жизнерадостен.

— Да. Как си? Честита Коледа! — навеждам се напред да го целуна по бузата, както правя винаги.

Представям Стася като стара приятелка на Мона. Обяснявам, че не сме могли да я оставим сама.

Той я посреща топло и ни повежда в къщата. Във вестибюла стои сестра ми — очите й вече са пълни със сълзи.

— Честита Коледа, Лорет! Лорет, това е Стася.

Лорет ентусиазирано целува Стася.

— Мона! — вика тя. — Ти как си? Мислехме, че изобщо няма да дойдеш.

— Къде е майка? — питам аз.

— В кухнята.

И сега тя се появява — майка ми с нейната тъжна, замислена усмивка. Кристално ясно е какво й минава през главата: „Точно както винаги. Винаги късно. И винаги нещо неочаквано.“

Тя прегръща всеки от нас подред.

— Сядайте, пуйката е готова. — И после казва с една от нейните пренебрежителни, злобни усмивки: — Предполагам, сте закусили?

— Разбира се, мамо. Много отдавна.

Тя ми хвърля поглед, който казва: „Знам, че лъжеш“, и се завърта на пети.

Междувременно Мона раздава подаръците.

— Не трябваше да го правиш — казва Лорет. Това е фраза, която тя е взела от майка ми. — Пуйката тежи седем килограма — добавя тя. А после се обръща към мен: — Свещеникът иска пак да ти бъде представен, Хенри.

Хвърлям бърз поглед към Стася да видя как го приема. На лицето й има съвсем бледа следа от добронамерена усмивка. Изглежда вътрешно развълнувана.

— Не искате ли първо по чашка портвайн? — пита баща ми. Налива догоре три чаши и ни ги подава.

— Ами вие? — пита Стася.

— Отдавна се отказах — отговаря той. После вдига празна чаша и казва: — Prosit! 10 10 Prosit (нем.) — Наздраве! — Бел.прев.

Така започна коледният обяд. Весела, весела Коледа на всички — коне, мулета, турци, алкохолици, глухи, неми, слепи, сакати, безбожници и ренегати. Весела Коледа! Осанна в небесата! Осанна на Бога! Мир на Земята — и да се съсипваме и избиваме един друг до Второ пришествие!

(Това беше мълчаливият ми тост.)

Както обикновено, започнах да предъвквам собствената си слюнка. Навик, останал от момчешките ми години. Майка ми седеше срещу мен, както винаги, с касапски нож в ръка. Вдясно от мен седеше баща ми, когото непрекъснато поглеждах с ъгълчето на окото си, загрижен да не би в пиянското си състояние да избухне при някоя от саркастичните забележки на майка ми. Той беше въздържател от много години, но аз все още предъвквах — дори и без залък храна в устата ми. Всичко, което се говореше, беше казвано по съвсем същия начин, със съвсем същия тон — вече хиляди пъти. И отговорите ми бяха същите както винаги. Говорех така, сякаш бях на дванайсет години и току-що бях научил катехизиса наизуст. Със сигурност вече не споменавах, както правех като момче, такива ужасни имена като Джек Лондон, Карл Маркс, Балзак или Юджийн В. Дебс. Сега бях малко нервен, защото макар и сам да знаех всички табута наизуст, Мона и Стася все още бяха „свободни души“ и кой знае, можеше да се държат като такива. Кой може да каже в кой момент на Стася ще й хрумне някое чуждестранно име като Кандински, Марк Шагал, Задкин, Бранкузи или Липшиц? Или още по-лошо, тя би могла дори да събуди такива имена като Рамакришна, Свами Вивекананда или Гаутама Буда. Молех се с цялото си сърце дори и пийнала да не спомене имена като Ема Голдман, Александър Бергман или княз Кропоткин.