Хенри Милър - Nexus

— От втора ръка — ще отговоря. — Стенли от време на време ми съобщава как са.

— Ами той как е, Стенли?

— Много си е добре…

Как ми се иска да можех да говоря с тях за Джони Пол. Но на тях това ще им се стори странно, много странно. Че аз не съм виждал Джони Пол откакто бях седем-осем годишен. Така си е. Но онова, което никога не са подозирали, особено ти, мила ми мамо, е, че през всичките тези години споменът ми за него беше жив. Да, годините си вървят, а Джони Пол изпъква все по-ярко и по-ярко. Понякога — и това надхвърля цялото ви въображение — понякога си мисля за него като за малък бог. Един от малцината, които познавах. Не си спомняте, предполагам, че Джони Пол имаше най-мекия, най-нежния глас, който човек би могъл да има? Не знаете, че макар и тогава да бях мъниче, през очите му аз виждах неща, каквито никой друг никога не ми беше разкривал? За вас той беше просто син на въглищар — емигрантче, мръсно италианче, което говореше развален английски, но докосваше учтиво шапката си всеки път, когато минавахте. Сънували ли сте някога, че такъв един екземпляр ще е като бог за обичния ви син? Знаели ли сте някога какви мисли минават през ума на своенравния ви син? Не одобрявахте нито книгите, които четеше, нито другарите, които си избираше, нито момичетата, в които се влюбваше, нито игрите, на които играеше, нито пък какъв иска да стане. Все вие знаехте по-добре, нали? Но не настоявахте твърде упорито. Предпочитахте да се преструвате, че не чувате и не виждате. С времето аз щях да се отърся от тези глупости. Но не се отърсих! С всяка година ставаше все по-зле. И затова се престорихте, че като навърших дванайсет, часовникът спря. Просто не можехте да видите сина си такъв, какъвто е. Избрахте мен такъв, какъвто на вас ви харесвам. Дванайсетгодишен. И после — заблудата…

А следващата година през същия безбожен годишен сезон сигурно пак ще ме питате пиша ли още и аз ще кажа „да“, и вие ще го пуснете покрай ушите си или ще погледнете на това като на капка вино, случайно изляна върху най-хубавата ви покривка. Не искате да разберете защо пиша, нито пък ще ви е грижа, ако ви обясня. Искате да ме приковете към стола и да ме накарате да слушам лайняното радио. Искате да седя и да слушам тъпите ви клюки за съседи и роднини. Щяхте да продължите да ми причинявате това дори и ако бях достатъчно безразсъден или дързък да ви информирам най-недвусмислено, че всичко, за което говорите, за мен са страшни фъшкии. Седя тук и вече съм затънал до гуша в тях — в тия фъшкии. Може да пробвам нов курс — да се престоря, че изгарям от любопитство, направо не ме свърта. „Как се казва тази оперета? Прекрасен глас. Просто прекрасен! Помолете ги да го изпеят пак… и пак… и пак!“ Или пък мога да се промъкна горе и да изнамеря ония стари плочи на Карузо. Той имаше такъв прекрасен глас, ама не е ли така? (Да, благодаря, ще изпуша една пура.) Но не ми предлагайте още едно питие, моля ви. Очите ми залепват. Единствено отколешният бунт изобщо ме държи буден. Какво ли не бих дал да се промъкна горе в онази мъничка, мръсна спалничка без стол, черга и картини и да заспя като мъртъв! Колко, колко пъти съм се хвърлял на това легло и съм се молил никога вече да не отворя очи! Веднъж, спомняш ли си, мила ми майко, ти ме обля с кофа студена вода, защото съм бил мързеливец и некадърник! Вярно е, лежах там от четирийсет и осем часа. Но дали мързелът ме държеше залепен за дюшека? Не знаеше, майко, че е скръбта. И на това щеше да се присмееш, ако бях достатъчно глупав да ти се доверя. Тази ужасна-ужасна спалничка! Сигурно там съм умирал хиляди пъти. Но там ме спохождаха и сънища, и видения. Да, в това легло дори съм се молил — с огромни мокри сълзи, — стичащи се по бузите ми. (Как я исках — нея, само нея!) И когато това рухна, когато много по-късно най-сетне бях готов и способен да стана и отново да се изправя срещу света, можех да се опра на един-единствен мой свиден другар: колелото ми. По време на тези дълги, сякаш безкрайни обиколки насаме със себе си вкарвах тъжните мисли в ръцете и краката си, натисках, упорствах, плъзгах се по гладките чакълени пътеки като вятъра, но напусто. Всеки път, щом слезех от колелото, образът й се появяваше и подир него болката, съмненията, страхът. Но да бъдеш на седалката, а не на работа — това си беше истинска благодат. Колелото беше част от мен, откликваше на желанията ми. Нищо друго не откликваше. Не, мили ми слепи безсърдечни родители, нищо, което някога сте ми казали, нищо, което сте направили за мен, не ми е давало радостта и покоя, които ми даваше този бегач. Де да можех да ви разглобя, както разглобявах колелото, и с любов да ви намажа със смазка!