Хенри Милър - Nexus

— Донеси одеяло — нареди майка ми на Лорет. — Онова тънкото, в шкафа горе.

Кушетката беше малко тесничка, за да се настанят и двете удобно. Въртяха се и се сгъваха, стенеха, кикотеха се, прозяваха се безобразно. Изведнъж — тряс! — пружините поддадоха и Стася тупна на пода. На Мона това й се стори ужасно смешно. Тя се смя, смя… Твърде шумно според мен. Но пък откъде да знае тя, че тази безценна кушетка, издържала цели петдесет години, с подходящи грижи можеше да изкара и още десетина-двайсет години? В „нашата“ къща никой не се смееше грубо при злополука.

Междувременно майка ми, каквато си е скована, беше застанала на четири крака, за да види как и къде е поддала кушетката. (Те я наричаха канапе). Стася лежеше там, където беше паднала, като че чакаше нареждания. Майка ми я обикаляше, както бобър обикаля около повалено дърво. Лорет донесе одеялото. Гледаше представлението като тресната. Подобно нещо никога не биваше да се случва. От друга страна, старият, дето не го биваше да поправи нищо, беше излязъл в задния двор да търси тухли.

— Къде е чукът? — питаше майка ми. Гледката на баща ми, понесъл наръч тухли, предизвика презрението й. Тя щеше да поправи кушетката както трябва — и то веднага.

— По-късно — рече старият. — Сега те искат да подремнат. — И с тези думи той застана на четири крака и подпъхна тухлите под отпуснатите пружини.

Стася се надигна от пода колкото да се плъзне обратно на кушетката и се обърна към стената. Лежаха в поза „лъжици“, кротки като уморени катерички. Седнах на стола си и наблюдавах ритуала по разчистването на масата. Бях му ставал свидетел хиляди пъти и начинът на провеждането му никога не се променяше. В кухнята беше същото. Най-важното: най-напред…

„Ама че хитри кучки!“ — помислих си. Тъкмо те трябваше да разчистят масата и да измият чиниите. Главоболие! Съвсем просто. Сега трябваше да издържа представлението самичък. Но може би така беше по-добре, защото знаех всички номера. Вече нямаше значение каква ще е темата за разговор — умрели котки, лански хлебарки, язвата на господин Швабенхоф, проповедта от миналата неделя, подочистачки, Уебър и Фийлдс или песничките на последния трубадур. Щях да си държа очите отворени, ако ще да продължи и до среднощ. (Колко време щяха да спят, пияници с пияници?) Ако се чувстваха отпочинали, като се събудят, може би щеше да им е все едно колко дълго сме останали тук. Знаех, че преди да си тръгнем, трябваше да хапнем нещо. Човек не можеше да се измъкне към пет-шест часа. Не и на Коледа. Нито пък можехме да си тръгнем, без да се съберем около елхата и да изпеем онази противна песен, „O Tannenbaum“! 11 11 Немска коледна песен: на български език — „Елхови лес“. — Бел.прев. Несъмнено щеше да последва пълен каталог на всичките елхи, които някога сме имали, сравнени една с друга, и как като малък съм нямал търпение да видя какви подаръци има за мен под елхата. (Никога не споменават каква е била Лорет като малка.) Какво чудесно момченце съм бил! Колко много съм четял, колко хубаво съм свирил на пиано! И колелетата ми, и ролковите кънки. И въздушната пушка. (Револвера ми не го споменават.) Дали все още беше в чекмеджето, където държаха ножовете и вилиците? Тогава наистина ни причини страдания — майка ми онази нощ, когато грабна револвера. За щастие не беше зареден. Сигурно го е знаела. Все тая…

Не, нищо не се беше променило. Часовникът беше спрял, когато навърших дванайсет години. Без значение какво им шепнеха на ухо, аз си бях все същото сладко момченце, което някой ден щеше да порасне и да стане истински шивач. Всичките тия глупости с писането… Все някога щях да го надрасна. А тази шантава нова съпруга… и тя щеше да избледнее с времето. Все някога щях да се опомня. Рано или късно всеки се опомня. Не се тревожеха, че също като милия стар чичо Пол и аз ще се самоубия. Не бях от тия. Освен това имах глава на раменете си. Дълбоко в себе си съм здравомислещ, така да се каже. Щур и своенравен, нищо повече. Чета прекалено много… имам твърде много приятели негодници. Щяха да внимават да не споменават името, но скоро, знаех си, щеше да изникне въпросът — винаги крадешком, винаги полугласно, очите — ту наляво, ту надясно: „А как е малкото?“ Тоест дъщеря ми. И аз, дето нямах ни най-малка представа, дето дори не бях сигурен, че е още жива, ще отговоря със спокоен, делничен тон: О, добре е.

— Така ли? — ще каже майка ми. — Имаш ли новини от тях? — В „тях“ включваха бившата ми съпруга.