Хенри Милър - Nexus

— Фантастично! — отвърна майка ми и отговорът й изплющя като камшик.

— Добре, фантастично да бъде. Но е така. Един ден може да прочетете онова, което е написал, и да се гордеете, че е ваш син.

— Не и аз! — тросна се майка ми. — Бих предпочела да го видя как копае канавки.

— И това може да му се наложи някой ден — каза Мона. — Някои художници се самоубиват, преди да спечелят признание. Рембранд е свършил на улицата като просяк. А е един от най-великите…

— Ами Ван Гог? — изчурулика Стася.

— Този пък кой е? — попита майка ми. — Пак някой драскач?

— Не, живописец. Луд при това. — Гривата на Стася започваше да настръхва.

— На мен всичките ми звучат като хаховци — отсече майка ми.

Стася избухна в смях. Смееше се все по-силно и по-силно.

— Ами аз? — викна тя. — Не знаете ли, че и аз съм хахо?

— Хахо, но прелестна — додаде Мона.

— Луда съм за връзване, ето каква съм! — Стася продължаваше да се киска. — Всеки го знае.

Виждах, че майка ми е уплашена. Нямаше нищо лошо да си правиш шегички с думата „смахнат“, но да си признаеш, че си умопобъркан — това вече е съвсем друго нещо.

Баща ми спаси положението.

— Единият — смешник — рече той, — другата — хахо. Ами ти каква си? — обърна се той към Мона. — На теб има ли ти нещо?

Тя се усмихна и весело отговори:

— Аз съм абсолютно нормална. Това не ми е наред на мен .

Той се обърна към майка ми:

— Всички хора на изкуството са еднакви. Трябва да са малко луди, за да рисуват — и да пишат. Ами нашият стар приятел Джон Имхоф?

— Какво той? — майка ми го изгледа неразбиращо. — Трябваше ли той да избяга с друга, трябваше ли да зареже жена си и децата си, за да докаже, че е художник?

— Изобщо нямам предвид това. — Тя все повече и повече го дразнеше — той знаеше твърде добре колко тъпа и упорита може да бъде. — Не си ли спомняш физиономията му, когато го сварвахме ненадейно да работи? Стоеше в онази стаичка и рисуваше акварели, след като всички са си легнали. — Той се обърна към Лорет: — Качи се горе и донеси онази картина, дето виси в салона. Нали се сещаш — онази с мъжа и жената в лодката… Мъжът носи на гърба си наръч сено.

— Да — рече замислено майка ми, — той, Джон Имхоф, беше свестен човек, докато жена му не започна да пие. Но все пак трябва да кажа, че никога не е проявявал особен интерес към децата си. За нищо друго не мислеше освен за изкуството си.

— Той беше добър художник — заяви баща ми. — Работите му са прекрасни. Спомняш ли си витражите, които направи за църквичката зад ъгъла? И какво получи за толкова труд? Нищичко! Не, аз винаги ще помня Джон Имхоф, без значение какво е направил. Иска ми се само да притежавахме повече негови работи.

Лорет донесе картината. Стася я взе от нея и я разгледа подробно, очевидно с голям интерес. Страх ме беше да не каже, че е твърде академична, но не — тя беше самият такт и дискретност. Отбеляза, че е прекрасно изпълнена… много умело.

— Тази техника не е лесна — обясни тя. — Рисувал ли е с маслени бои? Не ме бива много да оценявам акварели. Но виждам, че е знаел какво прави. — Тя млъкна. После, сякаш предугадила верния курс, продължи: — Има един акварелист, от когото наистина се възхищавам. Това е…

— Джон Сингър Сърджънт! — възкликна баща ми.

— Точно така! — потвърди Стася. — Как така познахте? Тоест как познахте, че точно него имам предвид?

— Сърджънт е само един — отвърна баща ми. Това беше изказване, което бях чувал много пъти от устата на предшественика му, Айзък Уокър. — Сърджънт е само един, също както и Бетовен, Моцарт, Да Винчи… Нали?

Стася грейна. Почувства се насърчена да говори каквото мисли. Щом отвори уста, ме погледна и погледът й казваше: „Защо не ми каза това за баща си?“

— Изучавала съм ги всичките — каза тя, — а сега се опитвам да намеря себе си. Не съм толкова луда, колкото се преструвах преди малко. Знам повече, отколкото мога да осмисля, това е. Притежавам талант, но не и гений. Без гений нищо няма значение. А аз искам да бъда Пикасо… жената Пикасо. Не Мари Лорансеп. Разбирате ли ме?

— Разбира се! — потвърди баща ми. Майка ми междувременно беше напуснала стаята. Чувах я как трака със съдовете. Беше претърпяла поражение.

— Копирал е това от прочута картина — каза баща ми, сочейки акварела на Джон Имхоф.

— Няма значение — отвърна Стася. — Мнозина художници са копирали работите на онези, които са обичали… Но какво казахте, че се е случило с него — с този Джон Пи…?