Хенри Милър - Nexus

— Избяга с друга. Заведе я в Германия, където се запознал с нея като момче. После дойде войната и той повече не се обади. Вероятно са го убили.

— Ами Рафаело — харесвате ли творчеството му?

— Няма по-велик майстор на рисунъка — незабавно рече баща ми. — А Кореджо — ето ви още един велик художник. Ами Коро! Няма нищо по-добро от един добър Коро, нали? Гейнсбъро никога не съм харесвал особено. Но Сисле…

— Вие май ги познавате всичките — отбеляза Стася, вече готова цяла нощ да играе тази игра. — А модернистите… И тях ли харесвате?

— Говорите за Джон Слоун, Джордж Лъкс… тези ли?

— Не — отвърна Стася. — Художници като Пикасо, Миро, Матис, Модиляни…

— Не съм успял да се запозная с тях — каза баща ми. — Но наистина харесвам импресионистите — онова, което съм видял от картините им. И Реноар, разбира се. Но той не е модернист, нали?

— В известен смисъл е — обясни Стася. — Помогнал е да се прокара пътят.

— Той несъмнено е обичал боята, това си личи — рече баща ми. — И е бил добър рисувач. Всичките му портрети на жени и деца са поразително красиви — врязват се в паметта ти. А цветята, костюмите… Всичко е толкова пъстро, нежно, живо… Той е нарисувал своята епоха, трябва да признаете. И тази епоха е била прекрасна — веселият Париж, пикници край Сена, „Мулен руж“, прекрасните градини…

— Карате ме да се сещам за Тулуз-Лотрек — каза Стася.

— Моне, Писаро…

— Поанкаре! — вметнах аз.

— Стриндберг! — обади се Мона.

— Да, ето ви един прелестен луд — каза Стася.

Тук майка ми си подаде главата от вратата.

— Още ли си говорите за луди? Мислех, че сте приключили с темата. — Тя ни изгледа подред, видя, че ни е приятно, и се фръцна. Идваше й твърде много. Хората нямаха право да се веселят, като говорят за изкуство. Освен това самото споменаване на тези странни, чуждоземни имена я обиждаше. Не беше американско.

И така следобедът изтече много по-добре, отколкото очаквах, благодарение на Стася. Тя със сигурност беше направила удар пред стария. Дори и когато той добродушно забеляза, че тя е трябвало да се роди мъж, нямаше никаква реакция.

Когато изведнъж беше изваден семейният албум, тя направо изпадна в екстаз. Каква галактика от чешити! Чичо Теодор от Хамбург — такъв натруфен никаквец. Георг Шиндлер от Бремен — един хесенски Бо Брумел, вкопчен в стила на 1880-те чак до края на Първата световна. Хайнрих Мюлер, бащата на баща ми, от Бавария — двойник на император Франц Йосиф. Георг Инзел, идиотът на рода, зяпнал като смахнат пръч иззад огромен чифт засукани мустаци а ла кайзер Вилхелм. Жените бяха по-енигматични. Майката на майка ми, прекарала половината си живот в лудница, беше като извадена от някой роман на Уолтър Скот. Леля Лизи, изродката, спала със собствения си брат — ухилена дърта брантия с издути подплънки в косата и усмивка, която режеше като нож. Леля Ани по моден бански отпреди войната, същински Мак Сенет, откачалка, готова за психиатрията. Леля Амелия, сестрата на баща ми: ангел с кротки кафяви очи… самото блаженство. Госпожа Кикинг, старата икономка — определено смахната, грозна като греха, цялата й мутра — в брадавици и циреи…

Което ни доведе до темата за генеалогията… Напразно ги обсипвах с въпроси. По-нататък от собствените им родители всичко беше неясно и съмнително.

Но техните родители никога ли не бяха говорили за рода си?

Да, но сега всичко беше избледняло.

— Сред тях имало ли е художници? — попита Стася.

Нямаше нито според майка ми, нито според баща ми.

— Но е имало поети и музиканти — отбеляза майка ми.

— И морски капитани, и селяни — додаде баща ми.

— Сигурни ли сте? — попитах.

— Защо толкова се интересуваш от всичките тия работи? — попита майка ми. — Всички те са умрели отдавна.

— Искам да знам — отвърнах. — Някой ден ще замина за Европа и сам ще проверя.

— Ще гониш вятъра — заяде се тя.

— Не ми пука. Искам да знам повече за предците ми. Може би не всички са били германци.

— Да — подкрепи ме Мона. — Може би в рода има славянска кръв.

— Понякога много прилича на монголец — невинно заяви Стася.

Това порази майка ми със своята пълна нелепост. За нея монголец означаваше идиот.

— Той е американец — заяви тя. — Всички вече сме американци.

— Да — изписука Лорет.

— Какво да? — попита баща ми.

— И той е американец — обясни Лорет и додаде: — Само че чете прекалено много.

Всички избухнахме в смях.

— И вече не ходи на църква.

— Стига — рече баща ми. — И ние не ходим на църква, но сме си християни.