Хенри Милър - Nexus

— Какво е това? — той се приближи по-близо до стената и задуши хартията като куче.

— Това ли? Нищо — казах аз. — Няколко несвързани идеи.

Той драсна клечка кибрит, за да види сам. Запали втора и още една. Най-после се дръпна назад.

— Значи сега пишеш пиеси. Хммм.

Стори ми се, че ще се изплюе.

— Още не съм започнал — отговорих засрамено. — Само си играя с идеята. Вероятно никога няма да я напиша.

— Точно това си помислих — и той прие онова изражение на постоянна готовност на гробокопача. — Ти никога няма да напишеш пиеса или нещо друго, за което да си струва да се говори. Ще пишеш и ще пишеш, но никога няма да стигнеш доникъде.

Трябваше да се разгневя, но не го направих. Бях съсипан. Очаквах от него да налее малко масло в огъня — една-две забележки за новия „роман“, който пиша. Но не, нищо подобно. Вместо това той каза:

— Отказах се от писането. Вече дори не чета. Какъв е смисълът? — поклати крак и се отправи към вратата. С ръка на бравата изрече церемониално и помпозно: Ако бях на твое място, никога нямаше да се откажа — дори и всичко да е срещу мен. Не казвам, че ти си писател, но… — Поколеба се за секунда, за да го формулира съвсем точно: — Но Фортуна е на твое разположение.

После — пауза, достатъчна да се напълни чашата със сярна киселина. След това той добави:

— А ти никога не направи и едно-единствено нещо да я поканиш. Засега довиждане — и той хлопна вратата.

— Довиждане — рекох.

И това беше.

Ако ме беше ударил, надали щях да се чувствам потиснат. Бях готов да се заровя в земята тук и веднага. Каквато мъничка защита ми беше останала, се стопи. Аз бях мазно петно, нищо повече. Петно на лицето на земята.

Като се върнах в мрака, автоматично запалих свещ и като лунатик се озовах пред идеята ми за пиеса. Тя трябваше да е в три действия и само с три действащи лица. Няма защо да казвам кои са те, тези странстващи актьори.

Прегледах проекта, който бях нахвърлял по сцени, кулминация, фон и прочее. Знаех всичко наизуст. Виждах какво може да се направи с материала. (Дори чувах аплодисментите, които следваха след всяко падане на завесата.) Сега всичко беше толкова ясно. Ясно като асо пика. Обаче онова, което не можех да видя, беше аз да я напиша. Никога нямаше да мога да я напиша с думи. Тя трябваше да се пише с кръв.

Веднъж стигнал до дъното, както беше сега, говорех едносрично или изобщо не говорех. Дори се движех по-малко. Невероятно дълго време можех да остана на едно място, в едно положение, все едно дали седнал, наведен или прав.

Когато пристигнаха, ме завариха в това инертно състояние. Стоях до стената, с глава, опряна на листа амбалажна хартия. Само една свещичка блещукаше на масата. Не бяха ме забелязали такъв залепен за стената, когато нахлуха вътре. Няколко минути се суетяха мълчаливо наоколо. Изведнъж Стася ме забеляза. Изпищя.

— Гледай! — извика тя. — Какво става с него?

Само очите ми се движеха. Иначе можех да съм и статуя. Още по-зле, дърво!

Тя разтърси ръката ми, която висеше отпусната. Ръката потръпна и леко се сви. Все още не издавах звук.

— Ела тук! — извика тя и Мона дотърча в галоп. — Погледни го!

Беше време да се размърдам. Без да се помръдвам от мястото си или да променям положението си, раззинах челюсти и казах — но като човека с желязната маска:

— Няма нищо, скъпите ми. Не се тревожете. Просто… просто мислех.

— Мислеше? — извикаха те.

— Да, малки ангелчета, мислех . Кое му е толкова странното?

— Седни! — помоли Мона и бързо придърпа един стол. Потънах в него като в басейн с топла вода.

Колко е хубаво да направиш такова малко движение! Но все още не се чувствах добре. Исках да се насладя на депресията си.

Дали от стоенето там, залепен за стената, бях станал толкова прекрасно кротък? Въпреки това мисълта ми все още работеше, работеше твърде активно. Но вече не ме владееше изцяло. Идваха и си отиваха мисли — бавно, мотаеха се, оставяха ми време да ги гушкам, да ги галя. В този прекрасен бавен дрейф стигнах до точката — миг преди тяхното пристигане — на изясняване на последното действие на пиесата. Тя бе започнала сама да се пише в главата ми без ни най-малко усилие от моя страна.

Сега седнал, полуобърнал им гръб, каквито бяха и мислите ми, заговорих като автомат. Не разговарях, а просто произнасях репликите си, както би направил и той. Като актьор в гримьорната си, който продължава да минава сцените, въпреки че завесата е паднала.

Усетих, че те бяха станали страшно тихи. Обикновено размятваха коси или нокти. Сега бяха толкова тихи, че думите ми отекваха в стените. Бях в състояние да говоря и същевременно да се слушам. Очарователно. Приятно халюциниращ, така да се каже.