Хенри Милър - Nexus

От време на време двете сестри холандки, собственичките на сградата, се отбиваха да проверят дали всичко е наред. Никога не оставаха за по-дълго от минута-две. Никога не съм ги виждал в друг вид освен чорлави и размъкнати. Едната носеше сини чорапи, а другата — на розови и бели райета. Райетата бяха спирални, като на прът пред бръснарница. 9 9 Обичайният знак за бръснарница в САЩ е прът, боядисан със спирална шарка в червено и бяло. — Бел.прев.

Но за Пленникът … Ходих сам да гледам пиесата, без да им кажа. Седмица по-късно и те отидоха да я гледат. Върнаха се с теменужки и през цялото време си пееха. Този път беше „Само целувка в нощта“.

После, една вечер — как изобщо се случи така? — и тримата отидохме да хапнем в един гръцки ресторант. И там те изплюха камъчето за Пленникът — каква прекрасна пиеса била и как трябвало да я гледам някой път, може би тя щяла да направи схващанията ми по-либерални.

— Ама аз съм я гледал! — заявих. — Гледах я преди седмица. — При което се почна дискусия за достойнствата на пиесата, завършила с величествено сражение, защото така и не възприех мнението им, а интерпретирах всичко по прозаичен, вулгарен начин. В разгара на спора извадих писмото, което бях задигнал от ковчежето. Те нито оклюмаха, нито се почувстваха унизени, а ми се нахвърлиха злобно, вдигнаха страшна врява и така се разсмърдяха, че скоро в целия ресторант настана бъркотия и ни помолиха — далеч не учтиво — да напуснем.

За изкупление на другия ден Мона ми предложи да я изведа някоя вечер без Стася. Отначало се опънах, но тя настояваше. Реших, че вероятно си има своите основания, които щяха да се разкрият в нужния момент, и затова се съгласих. Щяхме да излезем двамата по-следващата вечер.

Вечерта дойде, но тъкмо като се готвехме да тръгваме, тя се разколеба. Вярно, бях се заял с нея за външния й вид — червилото, зелените клепачи, белите напудрени бузи, пелерината, която се влачеше по земята, полата, която й стигаше едва до коленете, и преди всичко марионетката, онзи ухилен граф Бруга с вид на дегенерат, който тя притискаше към гърдите си и когото смяташе да помъкне със себе си.

— Не — отсякох. — Не и това, за бога!

— Защо?

— Защото… по дяволите, не!

Тя подаде графа на Стася, свали пелерината си и седна да го обмисли. Опитът ми подсказваше, че това е краят на нашата вечер. За моя изненада обаче Стася дойде, прегърна и двама ни — същинска най-голяма сестра — и ни помоли да не се караме.

— Вървете! — каза тя. — Вървете и се забавлявайте! Докато ви няма, аз ще почистя къщата — тя направо ни избута навън и докато вървяхме нататък, продължаваше да вика: — Приятно прекарване! Забавлявайте се!

Неубедително начало, но бяхме решили да караме докрай. Забързахме ход — защо? Накъде се бяхме разбързали? Усещах, че още малко и ще избухна. Но не можех да изкарам и думица навън — езикът ми се беше вързал. Ето ни, търчим, хванати под ръка, „да се забавляваме“, но нямахме нищо определено предвид. Само щяхме да се разхождаме ли?

Не след дълго осъзнах, че сме се запътили към метрото. Влязохме, изчакахме влака, качихме се, седнахме. Още не си бяхме разменили нито дума. На Таймс скуеър станахме като роботи, настроени на една и съща вълна, и се заизкачвахме по стълбите. Бродуей. Все същият стар Бродуей, все същите стари неонови адски огньове. Инстинктивно се насочихме на север. Хората се заковаваха на място и ни зяпаха. Преструвахме се, че не забелязваме.

Най-накрая пристигнахме пред „При Чин Лий“.

— Ще се качим ли? — попита тя. Кимнах. Тя тръгва направо към сепарето, в което бяхме онази първа нощ — преди хиляда години.

В мига, в който храната пристига, езикът й се развързва. Всичко нахлува обратно: храната, която ядяхме, начинът, по който седяхме един срещу друг, мелодиите, които слушахме, нещата, които си казвахме… Нито една подробност не беше пропусната.

Докато възпоминанията следваха едно след друго, ни обземаше все по-сантиментално настроение. „Да се влюбя отново… Никога не съм го искал… Какво да правя?“ Все едно нищо не се беше случило междувременно — нито Стася, нито животът по мазетата, нито недоразуменията. Само ние двамата, двойка неразделни птички, които щяха да живеят вечно.

Истинска генерална репетиция — това беше. Утре щяхме да си изиграем ролите пред препълнен салон.

Ако ме попитаха коя е истинската реалност — този любовен унес, тази приспивна песен или вдъхновилата го калайдисана драма, — аз бих отговорил: „Това. Това е реалността!“