Хенри Милър - Nexus

Бледа усмивка се появи на устните на Мона. Щеше да каже нещо, но аз я отрязах:

— Няма за какво да се притесняваш. Нямаме намерение да те подлагаме на кръстосан разпит.

— Искаме само да проверим колко честна можеш да бъдеш — обади се Стася.

— Говорите, сякаш си играя с вас.

— Точно така — потвърди Стася.

— Значи това е! Оставям ви двамата сами за няколко минути и вие веднага започвате да ми дъвчете кокалите. Какво съм направила, че да заслужа такова отношение?

В този момент аз загубих нишката на разговора. Единственото, за което можех да мисля, беше онази последна забележка: Какво съм направила, че да заслужа такова отношение? Когато беше разстроена, това беше любимата фраза на майка ми. Обикновено тя я придружаваше с отмятане на главата назад, сякаш думите й бяха адресирани към всемогъщия Бог. Първия път, когато я чух — бях още дете, — тя ме изпълни с ужас и отвращение. Не толкова думите, колкото тонът събуди възмущението ми. Такава самонадеяност! Такова самосъжаление! Сякаш Бог бе избрал нея единствена — нея, модел на творението — да бъде наказана безпричинно.

И като го чух сега от устата на Мона, се почувствах така, сякаш земята се беше разтворила под краката ми. „Тогава си виновен“ — казах си. Виновен в онова , което не си направих труда да определя. Виновен, това беше всичко. От време на време Кърли идваше следобед, затваряше се със Стася в стаичката й, снасяше няколко яйца (стихотворения), после набързо изчезваше. Всеки път от спалнята издаваше странни звуци. Животински викове, в които се смесваха ужас и екстаз. Сякаш ни бе посетила заблудена улична котка.

Веднъж намина Улрик, но атмосферата му се стори прекалено депресираща и аз разбрах, че никога няма да повтори посещението си. Говореше, сякаш аз минавах през друга „фаза“. Държеше се така: когато излезеш от тунела, вдигни поглед към мен! Беше прекалено дискретен, за да каже каквото и да било за Стася. Единственото, което изпусна, беше:

— Странна птица е тая!

За да продължа ухажването, един ден реших да взема билети за театър. Разбрахме се да се срещнем пред театъра. Вечерта дойде. Половин час след като бяха вдигнали завесата, чаках търпеливо — никаква Мона. Като ученик й бях купил букетче теменужки. Мярнах си отражението в една витрина — с теменужките в ръката ми — и изведнъж се почувствах толкова глупаво, че хвърлих теменужките и си тръгнах. Близо до ъгъла се извърнах точно навреме, за да видя, че едно младо момиче намери теменужките. Вдигна ги до ноздрите си, пое си дълбоко въздух, после ги хвърли.

Като стигнах до къщата, забелязах, че всички светлини светеха. Постоях няколко минути отвън, удивен от чуващата се отвътре песен. За момент се запитах дали имаше гости. Но не, бяха си само двечките. И определено бяха възбудени.

Песента, която пееха с цяло гърло, беше „Позволи ми да те наричам любима“.

— Да я изпеем пак! — казах го още докато влизах.

И го направихме — тримата.

Изпяхме я и после пак. На третия път вдигнах ръка.

— Къде беше? — изревах аз.

— Къде бях ли? — попита Мона. — Защо, тук си бях.

— Ами срещата ни?

— Не мислех, че говориш сериозно.

— Така ли? — и я ударих звучно. Истински шамар. — Следващия път, мадам, ще те завлека там за косата.

Седнах до малката масичка и ги огледах добре. Гневът ми отмина.

— Нямах намерение да те удрям толкова силно — и си свалих шапката. — Тая вечер сте необичайно весели. Какво е станало?

Хванаха ме за ръцете и ме отведоха в задната част на стаята, където обикновено стоеше кошът за прането.

— Ето какво — Мона посочи към купчина хранителни продукти. — Трябваше да съм тук, когато ги докараха. Нямаше начин да те предупредя навреме. Ето защо не дойдох на срещата.

Тя се разрови в купчината и измъкна бутилка „Бенедектин“. Стася вече беше подбрала малко черен хайвер и бисквити.

Не си направих труда да питам как са се сдобили с мангизите. По-късно това само щеше да се изясни.

— Няма ли вино? — попитах.

Вино? Естествено, че имаше. Какво бих предпочел — бордо, рейнско, мозелско, кианти, бургундско…?

Отворихме бутилка рейнско, кутийка хайвер и пакетче английски бисквити — от най-фините. Върнахме се на местата си около малката масичка.

— Стася е бременна — каза Мона. Можеше да каже и „Стася има нова рокля“.

— И това ли празнувахте?

— Разбира се, че не.

Обърнах се към Стася.