Хенри Милър - Nexus

— Предполагам, си я виждал на сцената?

Кимнах.

— Знаеш ли защо питам? Защото тя не ме впечатлява като актриса. Нито като писателка. Нищо не пасва. Всичко е част от огромна измислица, включваща нея самата. Единственото истинско нещо при нея са преструвките й. И … любовта й към теб.

Последното ме шокира.

— Ти наистина го вярваш, а?

— Да го вярвам? — повтори тя. — Ако те нямаше, тя нямаше да има причина да живее. Ти си нейният живот…

— А ти ? Ти къде си?

Тя се усмихна безумно.

— Аз ли? Аз съм просто друга част от нереалността, която тя създава около себе си. Или може би огледало, в което от време на време хвърля поглед към истинското си „аз“. Разбира се, изкривено.

И вече на по-позната почва тя продължи:

— Защо не я накараш да спре това гонене на пари? Не е необходимо. Освен това начинът, по който тя подхожда, е отвратителен. Не знам какво я кара да го прави. Тя не преследва пари. Парите са само претекст за нещо друго. Сякаш обикаля около някого само за да събуди интерес към себе си. И в момента, в който някой й даде знак за истински интерес, тя го унижава. Дори бедният Рикардо трябваше да бъде измъчван. Тя го накара да се гърчи като змиорка… Ти и аз трябва да направим нещо. Иначе тя няма да спре.

Ако можеш да си намериш работа — продължи тя, — няма да й се налага да ходи всяка нощ на онова ужасно място и да слуша мръсотиите на всички онези създания, които й се умилкват. Какво ти пречи? Да не се страхуваш, че ще бъде нещастна, ако води еднообразен живот? Или може би си мислиш, че аз съм онази, която я тласка към безпътицата? Така ли? Мислиш ли, че ми харесва този начин на живот? Без значение какво мислиш за мен, сигурно трябва да разбираш, че аз нямам нищо общо с всичко това.

И тя млъкна.

— Защо не говориш? Кажи нещо!

Тъкмо да си отворя устата и влиза Мона — с букет теменужки. 7 7 По онова време теменужките са се възприемали като символ на лесбийството. — Бел.прев. С предложение за мир.

Скоро след това атмосферата стана толкова спокойна, толкова хармонична, че те направо не бяха на себе си. Мона извади ръкоделието си, а Стася — кутията си с бои. Гледах на всичко това, сякаш ставаше на сцената.

След малко Стася ми нарисува приличен портрет — на стената, към която гледах. Бях като китайски мандарин, загърнат в синьо китайско кимоно, което подчертаваше аскетичното, сякаш мъдро изражение, което очевидно съм имал.

Мона реши, че е очарователно. По майчински ме похвали, че седя толкова кротко и съм толкова мил със Стася. Винаги била знаела, че един ден ще се опознаем, ще станем истински приятели. И така нататък.

Беше толкова щастлива, че във въодушевлението си небрежно изсипа съдържанието на чантичката си на масата — търсеше цигара — и писмото се появи. За нейно учудване аз го взех и й го подадох, без изобщо да се опитам да прегледам някой и друг ред.

— Защо не му го дадеш да го прочете? — попита Стася.

— Добре — каза Мона, — но не сега. Не искам да развалям този момент.

Пак Стася:

— В него няма нищо, от което да се срамуваме.

— Знам — съгласи се Мона.

— Забравете — обадих се аз. — Вече не съм любопитен.

— Вие сте чудесни — и двамата! Как може някой да не ви обича?! Аз ви обичам и двамата, искрено.

На този изблик Стася, сега в малко сатанинско настроение, отговори:

— Кажи ни кого обичаш повече!

Отговорът дойде без абсолютно никакво колебание:

— Вероятно не бих могла да обичам единия от двама ви повече. Обичам ви и двамата. Любовта ми към единия няма нищо общо с любовта към другия. Колкото повече те обичам, Вал, толкова повече обичам Стася.

— Това е отговор тъкмо като за теб — и Стася хвана четката, за да продължи работата по портрета.

За известно време настъпи тишина, после се обади Мона:

— За какво, по дяволите, си говорехте двамата, докато ме нямаше?

— За теб, естествено — отвърна Стася. — Нали, Вал?

— Да, казвахме си колко си чудесна. Само не можахме да разберем защо се опитваш да ни държиш далеч от нещата.

Тя веднага настръхна.

— Какви неща? Какво искаш да кажеш?

— Да не навлизаме в това сега — Стася топеше четката в боята. — Но скоро трябва да седнем, ние тримата, и да оправим нещата, не мислиш ли? — Тя се завъртя и застана лице в лице с Мона.

— Не възразявам — студено отговори Мона.

— Виж, тя се вкисна — каза Стася.

— Тя не разбира — обадих се аз.

Отново избухване:

— Какво не разбирам? Какво е това? Какво целите вие двамата?

— Наистина нямахме кой знае какво да си кажем, докато ти беше излязла — рекох. — Говорихме най-вече за истината и правдоподобието… Стася, както знаеш, е много истинска личност.