Хенри Милър - Nexus

Сега заговори Кронски:

— Разбира се, ти си човешко същество и при това най-необикновено. Някъде по пътя си станала развратница — аз не знам как. И не искам да знам. Ако смятах, че ще ме послушаш, щях да те накарам да се махнеш оттук, да ги оставиш тези двамата — той хвърли презрителен поглед към нас с Мона. — Да, да ги оставиш да решат собствените си проблеми. Те нямат нужда от теб, а ти определено нямаш нужда от тях . Ти не принадлежиш на място като Ню Йорк. Всъщност не пасваш никъде… Но онова, което искам да кажа, е, че… дойдох тук като приятел. Ти имаш нужда от приятел. А тези двамата — те не знаят значението на тази дума. От тримата ти вероятно си най-здравата. А имаш и талант…

Реших, че той сигурно ще продължи. Но той изведнъж си спомни на глас, че трябва спешно да направи едно посещение, и рязко излезе.

По-късно същата вечер — те бяха решили да не излизат — стана нещо любопитно. Беше точно след вечеря, в разгара на приятен разговор. Цигарите бяха свършили и Мона ме помоли да погледна в чантата й. Обикновено на дъното на чантата й можеше да се намери някой фас. Станах, отидох до скрина, където лежеше чантата, и като я отворих, забелязах плик, адресиран до Мона с почерка на Стася. След секунда Мона беше до мен. Ако не се беше паникьосала така, може би нямаше да обърна внимание на присъствието на плика. Неспособна да се удържи, тя грабна плика. Измъкнах го от ръката й. Тя пак посегна към него и в схватката пликът, сега вече скъсан, падна на пода. Стася събра парчетата и ги върна на Мона.

— За какво е целият този шум? — неволно повторих думите на Кронски.

Двете отговориха едновременно:

— Не е твоя работа!

Не казах нищо повече. Но любопитството ми беше безкрайно възбудено. Имах усещането, че писмото ще се появи отново. По-добре да се преструвам, че изобщо не ме интересува.

По-късно същата вечер, като отидох до тоалетната, открих парченца от плика да плуват в тоалетната чиния. Свих рамене. Що за жалък начин да ми кажат, че писмото е унищожено! Нямаше да се дам толкова лесно. Измъкнах парченцата от плика от тоалетната и ги разгледах внимателно. По тях нямаше останали никакви букви. Сега бях сигурен, че самото писмо е било запазено, че е било скрито някъде, на място, където никога не бих се сетил да погледна.

След няколко дена се сдобих с любопитна информация. Тя ми изпадна по време на разгорещен спор между двете. Бяха в малката стая на Стася, където обикновено се оттегляха да обсъждат техните си дела. Без да знаят, че съм в къщата, или може би твърде развълнувани, за да понижат глас, думите им бяха свързани с нещо, което никога не трябваше да стига до ушите ми.

Мона правеше скандал на Стася, както разбрах, защото оная пръскала парите си като глупачка. Какви пари? , зачудих се аз. Да не е получила наследство? Онова, което вбесяваше Мона, беше, че Стася била дала на някакъв жалък идиот — не можах да чуя името — хиляда долара. Караше я да положи някакви усилия да си върне поне част от парите. А Стася постоянно повтаряше, че не би си го и помислила, че не й пукало какво ще направи онзи глупак с парите й.

Тогава чух Мона да казва:

— Ако не внимаваш, някоя нощ ще те оберат.

А Стася невинно:

— Няма да имат късмет. Вече нямам никакви.

— Вече нямаш нищо?

— Естествено, че не! Даже и пукнат грош.

— Ти си луда!

— Знам. Но за какво са парите, ако не и за да ги пръскаш?

Бях чул достатъчно. Реших да се поразходя. Когато се върнах, Мона я нямаше.

— Къде отиде? — попитах — не разтревожен, а от любопитство.

Вместо отговор получих ръмжене.

— Ядосана ли беше?

Друго ръмжене, след което:

— Предполагам. Не се безпокой, ще се върне.

Поведението й показваше, че е вътрешно доволна.

Обикновено щеше да е разстроена или да е излязла да търси Мона.

— Да ти направя ли кафе? — попита тя. За първи път изобщо правеше такова предложение.

Седнах на масата с лице към нея. Тя бе решила да си изпие кафето права.

— Странна жена, нали? — Стася отхвърли всички предишни дрязги. — Какво всъщност знаеш за нея? Срещал ли си се някога с братята й, с майка й или сестра й? Тя твърди, че сестра й е много по-хубава от нея. Вярваш ли го? Но тя я мрази. Защо? Говори ти толкова много, а после те оставя да безделничиш. Всичко трябва да се превърне в мистерия. Забелязал ли си?

Спря за момент, за да отпие от кафето си.

— Имаме да си говорим за много неща, ако някога ни се удаде възможност. Може би имаме някои общи неща.

Бях на път да отбележа, че е безсмислено дори да опитваме, когато тя продължи монолога си: