Хенри Милър - Nexus

— Разбира се.

— Полудях, полудях, полудях.

— Естествено!

И той взема брадвата — толкова остра, така сияйна — и започва да кълца… тук глава, там ръка или крак, после пръсти — на ръцете и на краката. Клъц-клъц-клъц. Все едно кълцаш спанак. И разбира се, го издирват. А когато го намерят, ще му пуснат тока. Правосъдието ще възтържествува. На един милион заклани като прасета за едно-единствено окаяно чудовище има хуманна екзекуция.

Дали разбирам? Идеално.

Какво е писателят освен колега — престъпник, съдия, палач? Не съм ли се усъвършенствал в изкуството на заблудата още от детството си? Не съм ли натъпкан с травми и комплекси? Не съм ли опетнен с цялата вина и греховност на средновековен монах?

Има ли нещо по-естествено, по-разбираемо, по-човешко и по-простимо от тези чудовищни буйства на самотния поет?

Също така необяснимо, както влизаха в моята сфера, така си и тръгваха, тези номади.

Скитането по улиците на празен стомах кара човека да е нащрек. Той инстинктивно знае накъде да завие, какво да търси: човек неизменно разпознава себеподобния, пътника.

Когато всичко е загубено, напред излиза душата…

Наричах ги предрешени ангели. Такива си и бяха, но обикновено се пробуждах за това едва след като си тръгнеха. Ангелите рядко се появяват в сияйни облаци. Ала сегиз-тогиз олигавеният простак, когото спираш да позяпаш, изведнъж пасва на вратата като ключ. И вратата се отваря.

Вратата, която винаги се отваряше, се наричаше Смърт и аз прозрях, че няма смърт, нито пък съдии и палачи — освен във въображението ни. Как отчаяно се стремях тогава към възмездие! И получих възмездие. Напълно и докрай. Раджата се съблече гол. Остана само егото, но его, подуто и подпухнало като гнусна жаба. И тогава пълната ненормалност на всичко това ще ме залее. Нищо не може да бъде дадено или отнето; нищо не е прибавено или извадено; нищо нито се увеличава, нито намалява. Стоим на един и същи бряг, пред един и същи могъщ океан. Океанът на любовта. Ето го — in perpetuum . В смачкания цвят, в тътена на водопада, във връхлитането на лешояда също толкова, колкото и в гръмовната канонада на пророка. Движим се със затворени очи и запушени уши; разбиваме стени, в които вратите очакват да ги отворят с едно докосване; търсим опипом стълби, забравили, че имаме криле; молим се, сякаш Господ е глух и сляп, сякаш Той се намира някъде. Нищо чудно, че ангелите сред нас са неразпознаваеми.

Един ден ще е приятно да си спомням тези неща.

И така, докато се движех в мрака или с часове стоях като закачалка в ъгъла на стаята, все повече и повече падах в капана. Истерията се превръщаше в норма. Снегът никога не се топеше.

Докато замислях най-диаболичните схеми, за да влудя Стася наистина и така да я унищожа за добро, същевременно и съставях най-глупавия план за кампания за повторно ухажване. Във всяка витрина, покрай която минавах, виждах подаръци, които искам да й купя. Жените обожават подаръците, особено скъпите. Обичат и излишните дреболийки — в зависимост от настроението си. Можех да прекарам целия си живот в спор какво да й взема — чифт антикварни обеци, много скъпи, или голяма черна свещ. Никога нямаше да си призная, че скъпото е недостижимо. Не, ако успеех да се убедя, че обеците ще й доставят по-голямо удоволствие, можех да се убедя и че ще намеря начин да ги платя. И наистина мисля, че щях да се убедя, защото в дъното на сърцето си знаех, че никога нямаше да се реша на нищо. Това беше игра. Вярно, можех по-добре да си прекарвам времето в обсъждане на по-висши неща, например дали душата е подкупна или неподкупна, но за машината на разума един проблем е също толкова добър, колкото и друг. В същия дух можех да се подготвя за усилието да извървя пет или десет мили, за да взема назаем един долар и да се почувствам също толкова триумфално, колкото и ако бях успял да задигна десетаче или петаче. Няма значение какво може да съм се надявал да направя с долара. Беше усилие, което все още бях в състояние да направя, и това се брои, т.е. според изродения ми поглед към нещата все още бях с единия крак в света.

Наистина беше важно да си напомням от време на време за тези неща и да не я карам като Аконд от Суот. Беше добре и да ги шокирам веднъж завинаги, като заявя, когато се приберат вкъщи в три сутринта с празни ръце: „Не се безпокойте, сам ще отида да си купя сандвич.“ Е, понякога ядях само въображаеми сандвичи. Но за мен беше добре да ги накарам да си мислят, че не съм останал съвсем без средства. Веднъж или дваж наистина ги убедих, че съм ял пържола. Естествено, правех го, за да ги дразня. (От къде на къде имах право да ям пържола, след като те бяха прекарали часове наред в някое кафене в очакване някой да им предложи поне една хапка?)