Хенри Милър - Nexus

Един ден тя показа пистолет със седефена дръжка.

— За всеки случай — каза.

Сега ме обвиняваха, че съм се промъкнал в стаята й и съм й ровил из нещата.

Една вечер, докато бродех самотен из полската част на Манхатън, се натъкнах на игрална зала, където за моя изненада открих Кърли и някакъв негов приятел да играят на билярд. Този приятел беше странен младеж, съвсем наскоро излязъл от затвора. Палеше се бързо и имаше невероятно въображение. Те настояха да се върнат до вкъщи с мен, че да си поприказваме.

В метрото подробно разказах на Кърли за Стася. Той реагира така, сякаш ситуацията му беше добре позната.

— Трябва да се направи нещо — отбеляза лаконично.

Приятелят му май беше на същото мнение.

Подскочиха, когато запалих лампите.

— Тая сигурно е луда! — възкликна Кърли.

Приятелят му се престори на уплашен от рисунките.

Но не можеше да откъсне очи от тях.

— Виждал съм ги и преди — имаше предвид в лудницата.

— Тя къде спи? — попита Кърли.

Показах им стаята й — пълен безпорядък: книги, хавлии, гащи, парченца хляб, разхвърляни по леглото и по пода.

— Откачалка! Истинска откачалка! — отбеляза приятелят на Кърли.

Междувременно Кърли бе започнал да рови насам-натам. Беше зает да отваря чекмедже след чекмедже, вадеше съдържанието им, после го връщаше обратно.

— Ама какво търсиш? — попитах аз.

Той ме погледна и се ухили.

— Човек никога не знае — каза.

След малко погледът му се спря на голям куфар в ъгъла под тоалетката.

— Какво има там?

Свих рамене.

— Да проверим — каза той. Разкопча коланите, но капакът се оказа заключен. Обърна се към приятеля си: — Къде са ти джунджурийките? Хващай се за работа! Имам чувството, че ще намерим нещо интересно.

Приятелят му за миг бе отключил капака на куфара. Отвориха го рязко. Първото нещо, което срещнаха погледите ни, беше малко желязно ковчеже, без съмнение кутия за бижута. Но тя не искаше да се отвори. Приятелят пак се захвана с джаджите си. Беше въпрос на минута да отключи ковчежето.

Сред камарата billets-doux 8 8 Billets-doux (фр.) — любовни писма. — Бел.прев. — от неизвестни приятели — открихме бележка, която вероятно беше измъкната от тоалетната. Беше почеркът на Мона, сигурен бях.

Започваше така: „Отчаяна, любов моя…“

— Задръж го — каза Кърли. — По-нататък може да ти потрябва. — Той започна да тъпче останалите писма обратно в ковчежето. После се обърна към приятеля си и го накара ключалката да изглежда както трябва. — Постарай се ключалката на куфара да работи както трябва — добави. — Те не трябва нищо да заподозрат.

След това като двама сценични работници се заеха да върнат стаята до първоначалното й състояние на безпорядък — стигнаха дори до разпръскването на коричките хляб. Поспориха няколко минути дали някаква книга е лежала на пода отворена или затворена.

На излизане от стаята младежът твърдеше, че вратата била полуоткрехната, а не затворена.

— Майната й! — каза Кърли. — Това няма да го помнят.

Заинтригуван от това наблюдение, аз попитах:

— Как успяваш да си толкова сигурен?

— Просто чувство — отговори той. — Ти нямаше да си спомняш, нали, освен ако не си имал причина да оставиш вратата пооткрехната. А тя каква причина би могла да има? Никаква. Просто е.

— Твърде просто — казах. — Понякога човек помни тривиални неща без никаква причина.

Отговорът му гласеше, че някой, който живее в такава мръсотия и безпорядък, едва ли може да има добра памет.

— Вземи например един крадец — той знае какво прави дори когато бърка. Не изпуска нещата от поглед. И така и трябва, иначе ще си преебе късмета. Питай този младеж!

— Той е прав — обади се приятелят му. — Грешката, която аз направих, е, че бях твърде предпазлив. — Искаше да ми разкаже цялата си история, но аз ги накарах да си тръгнат. — Запази я за следващия път — рекох му.

Вече на улицата, Кърли се обърна да ме информира, че мога да разчитам на помощта му по всяко време.

— Ще я оправим — каза той.

Започваше да прилича на редуване на картини от кокаиново бълнуване — с всичкото това гадаене по вътрешности, разкрития на лъжи, счепквания с Осиецки, самотните несвързани речи край брега нощем, срещите с „майсторите“ в обществената библиотека, картините по стените, диалозите в тъмното с другото ми „аз“ и така нататък. Нищо вече не можеше да ме изненада, дори и пристигането на линейка. На някого, най-вероятно на Кърли, му беше хрумнала тази идея, за да ме отърве от Стася. За щастие, когато линейката спря пред вкъщи, бях сам. На този адрес няма луди, информирах шофьора. Той като че ли се разочарова. Някой се беше обадил да дойдат да я приберат. Грешка, казах.