Хенри Милър - Nexus

Една сутрин се събудих с твърдото намерение да се напъна да си намеря работа, голяма работа. Нямах ясна представа що за работа ще е — само че трябва да е нещо, което си струва, нещо важно. Докато се бръснех, ми хрумна идеята да посетя шефа на една верига магазини и да го накарам да ми намери нещо. Нямаше да му кажа нищо за предишните си работи — щях да наблегна на факта, че съм писател, писател на свободна практика, желаещ да предостави таланта си на тяхно разположение. Младеж, много пътувал и уморен да се разпилява във всички посоки. Нетърпелив да се установи на едно място, на постоянна работа в някоя многообещаваща организация като тяхната. (Веригите магазини все още бяха в бебешкия си стадий.) Предоставеха ли ми този шанс, можех да демонстрирам… тук позволих на въображението ми да се отплесне.

Докато се обличах, разкрасявах речта, която имах намерение да произнеса пред господин У. Х. Хигинботъм, президент на веригата магазини „Хобсън и Холбайн“. (Молех се да не излезе глух!)

Тръгнах късничко, но пълен с оптимизъм, напет и пъргав като никога. Въоръжих се с едно куфарче на Стася, без да си направя труда да проверя какво има вътре. Само й само да си докарам „делови“ вид.

Денят беше ужасно студен, а главната канцелария се намираше в един склад недалеч от канала Гоуанус. Цели векове се влачих дотам и щом слязох от тролея, хукнах. Пристигнах пред входа със зачервени бузи и замръзнал дъх. Промъкнах се в мрачното преддверие и забелязах над дъската за обяви голяма табела, на която пишеше: „Канцеларията по назначаването затваря в 9:30“. Вече беше единайсет. Огледах обявите и забелязах, че момчето от асансьора ме гледа особено. Щом влязох в асансьора, той ми кимна към табелата и ме попита:

— Прочетохте ли го?

— Не търся работа — отговорих. — Имам записан час при секретарката на господин Хигинботъм.

Той ме огледа преценяващо, но не каза нищо повече. Затръшна вратата и асансьорът бавно потегли.

— Осмия етаж, моля!

— Няма нужда да ми казвате! Вие по каква работа?

Асансьорът, който пълзеше бавно нагоре, пъшкаше и квичеше като свиня в родилни мъки. Останах с впечатлението, че го е забавил нарочно.

Той ме гледаше втренчено и чакаше отговора ми. „Какво го мъчи?“ — запитах се. Дали беше просто защото не му харесва външният ми вид?

— Трудно е — започнах — да обясня по каква работа идвам с няколко думи. — Ужасен от страховитата му навъсена физиономия, млъкнах. Положих всички усилия да му върна погледа, без да трепна. — Да — продължих. — Доста тру…

— Млъкни! — кресна той и спря асансьора между етажите. — Ако кажеш още една дума… — вдигна ръка, сякаш за да довърши: „… ще те удуша!“

Убеден, че си имам работа с маниак, замълчах.

— Много приказваш — додаде той. Дръпна рязко лоста и асансьорът, тресейки се, отново потегли нагоре.

Мълчах и гледах право напред. На осмия етаж той отвори вратата и аз излязох навън предпазливо, сякаш очаквах ритник отзад.

За щастие вратата насреща ми беше тъкмо онази, която търсех. Щом хванах дръжката, усетих, че ме наблюдава. Имах притеснителното предчувствие, че ще ме причака, за да ме хване, като ме изхвърлят навън като парцал. Отворих вратата и влязох. Изправих се лице в лице с едно момиче в кабина, което ми се усмихна за поздрав.

— Идвам при господин Хигинботъм — казах. Речта вече ми беше изхвърчала от ума, а мислите ми се блъскаха като врящи карфици.

За мое учудване тя не ми зададе никакви въпроси. Просто вдигна телефонната слушалка и произнесе приглушено в нея няколко думи. Затвори я, обърна се и с меден глас ми рече:

— Секретарят на господин Хигинботъм ще ви приеме след малко.

След малко секретарят се появи. Беше приятен на вид мъж на средна възраст, учтив, любезен. Казах му името си и го последвах към бюрото му, което се намираше в края на дълга стая, натъпкана с всевъзможни бюра и машини. Той се настани зад голяма полирана маса, почти гола, и ми посочи удобно кресло срещу него, в което аз се отпуснах с мимолетно чувство на облекчение.

— Господин Хигинботъм е в Африка — започна той. — Ще се върне чак след няколко месеца.

— Разбирам. — В същото време си мислех, че това е начинът да се измъкна — не мога да се доверя на никого освен на самия господин Хигинботъм. Нов този миг осъзнах, че ще е неразумно да изляза толкова бързо — служителят от асансьора тъкмо това и ще чака.

— Той е на голям лов за дивеч — додаде секретарят, като ме преценяваше отгоре до долу и несъмнено се чудеше дали да ми види набързо сметката или да продължи да опипва почвата. Но все още се държеше любезно и очевидно очакваше да изплюя камъчето.