Хенри Милър - Nexus

— Мислех, че си приключила с нея. — Ала трябваше да си призная, че в забележката й има логика.

— Да — съгласи се тя. — Всичко това е минало. Сега искам да изградя свой собствен живот. Трябва да правя онова, което обичам, дори и ако позорно се проваля… Но какво ще прави тя ? Това се чудя. Някак си не я виждам да се занимава с нищо значително. За теб ми е жал. Повярвай ми, искрена съм. Като си тръгна, за теб ще настане ад. Може би сега не го осъзнаваш, но ще го разбереш.

— Въпреки това така е по-добре.

— Убеден си, че ще си отида, така ли? Без значение какво ще се случи?

— Да — отвърнах. — Сигурен съм. А ако ти не си тръгнеш сама, аз ще те прогоня.

Тя изхихика.

— Ще ме убиеш, ако се наложи, така ли?

— Не бих казал това . Не, искам да кажа, време е…

— Казал моржът… 13 13 Препратка към стихотворението „Моржът и дърварят“ на Луис Карол от „Алиса в Огледалния свят“. — Бел.прев.

— Точно така! Какво ще стане, като си тръгнеш, е моя работа. Твоята работа е да си тръгнеш. Никакво огъване!

Преглътна го като буца, заседнала в гърлото. Бяхме стигнали най-високата част на арката и спряхме да се полюбуваме на отдалечаващият се хоризонт.

— Как мразя това място! — възкликна тя. — Намразих го в мига, в който пристигнах. Погледни тези кошери — тя посочи небостъргачите. — Направо нечовешко! — Замахна с протегната ръка, сякаш искаше да ги помете. — Ако има един-единствен поет сред тази грамада от камък и стомана, то аз съм смахнат турчин. Само чудовища могат да обитават тези клетки. — Тя се приближи до ръба и плю през парапета в реката. — Дори и водата е гадна. Замърсена е.

Обърнахме се и продължихме.

— Знаеш ли — каза тя, — отгледана съм с поезия. Уитман, Уърдсуърт, Ейми Лоуъл, Паунд, Елиът. Навремето рецитирах цели поеми наизуст! Особено Уитман. Сега мога само да скърцам със зъби. Трябва отново да избягам на запад, и то колкото се може по-скоро. Хоакин Милър… Чел ли си го някога? Поетът на Сиера. Да, искам отново да се разхождам гола и да се отърквам о дърветата. Не ми пука какво мислят хората… Мога да се любя с дърво, но не и с гадостите в панталони, които изпълзяват от тези отвратителни сгради. Нищо им няма на мъжете — в откритите пространства. Но тук — Господи! По-скоро бих мастурбирала, отколкото да позволя на някого да пропълзи в леглото ми. Те са паразити — до един. Вонят!

Като че вече щеше да й избие пяна от вълнение. Но изведнъж млъкна. Цялото й изражение се промени. Направо заприлича на ангел.

— Ще си купя кон — заговори — и ще се скрия в планините. Може би отново ще се науча да се моля. Като малка бродех самичка — понякога дни наред. Сред високите секвои разговарях с Бога. Не че си Го представях като конкретен образ — той беше просто едно велико Присъствие. Разпознавах Бог навсякъде и във всичко. Колко прекрасен ми изглеждаше тогава светът! Преливах от любов и обич. И усещах всичко толкова ясно . Веднъж коленичих да целуна едно цвете. „Толкова си съвършено! — казах му. — Така самодостатъчно. Трябват ти само слънце и дъжд. Получаваш онова, което искаш, без да се молиш. Никога не плачеш за луната, нали, малка теменужке? Никога не искаш да си нещо по-различно от онова, което си.“ Така разговарях с цветята. Да, знаех как да общувам с Природата. И всичко беше съвсем естествено. Истинско. Ужасно истинско.

Млъкна и ме погледна изпитателно. Сега дори още повече приличаше на ангел. Дори и ако нахлупеше някоя смахната шапка, пак щеше да изглежда ангелски. После, когато започна да се изповядва сериозно, изражението й отново се промени. Но ореолът си остана.

Онова, което я изкарало от релси, опитваше се тя да ми обясни, било изкуството. Някой й пуснал мухата, че е художничка.

— О, това не е съвсем вярно! — възкликна тя. — Винаги съм имала талант и той изби рано. Но в онова, което правех, нямаше нищо изключително. Всеки искрен човек притежава зрънце талант.

Опитваше се да ми изясни как е станала промяната, как започнала да осъзнава изкуството и себе си като художник. Дали е било, защото е била толкова различна от тези около нея? Защото е гледала с други очи? Не беше сигурна. Но знаеше, че един ден това се случило. Само за една нощ изгубила невинността си. Оттогава нататък, каза тя, всичко изглеждало другояче. Цветята вече не разговаряли с нея, нито пък тя — с пейзажа. Когато гледала Природата, виждала я като стихотворение или пейзаж. Вече не била едно цяло с Природата. Започнала да анализира, да пресъздава, да налага собствената си воля.