Хенри Милър - Nexus

На влизане в новия му кабинет се опитвах да си спомня колко години са минали, откакто за последен път съм разговарял с него. В чакалнята имаше само двама-трима клиенти. Не като едно време, когато имаше само правостоящи; жени, увити в шалове, със зачервени очи седяха, притиснали подутите си бузи, някои държаха хлапета, всичките бедни, кротки, смачкани, способни да седят там с часове. Новият кабинет беше по-различен. Мебелировката изглеждаше чисто нова, луксозна и удобна, по стените бяха окачени картини — хубави — и всичко беше безшумно, дори бормашината. Обаче нямаше самовар.

Едва бях седнал, когато вратата на залата за мъчения се отвори и изхвърли един клиент. Той веднага дойде при мен, ръкува се топло и ме помоли да изчакам няколко минути. Нищо сериозно, нали, надяваше се. Казах му да продължава спокойно. Няколко дупки, нищо повече. Седнах пак и взех едно списание. Докато го зяпах, реших, че ще е най-добре да кажа, че на Мона й предстои операция. Тумор във вагината или нещо такова.

При Док Забриски няколко минути обикновено означаваха час-два. Ала не и този път. Всичко вървеше гладко и експедитивно.

Сенах в голямото кресло и разтворих широко уста. Имаше само една мъничка дупчица — веднага щеше да я пломбира. Докато стържеше с машината, той ме засипа с въпроси: Как върви? Пиша ли още? Деца имам ли? Защо не съм го издирил по-рано? Как е еди-кой си? Още ли карам онова колело? На всичките отговарях със сумтене и въртене на очи.

Най-накрая всичко свърши.

— Не бягай! — рече ми той. — Първо пийни с мен едно! — Отвори едно шкафче и извади бутилка отличен скоч, после придърпа до мен една табуретка. — А сега ми разкажи всичко за себе си!

Наложи ми се да направя доста пространен увод, преди да стигна до темата. Тоест какво е сегашното ми положение, във финансов смисъл и иначе. Най-накрая го изръсих — туморът . Той веднага ме информира, че имал добър приятел, отличен хирург, който щял да свърши работата без пари. Това ме обърка. Можах да кажа само, че всичко вече е уредено, че вече съм дал сто долара предплата за операцията.

— Разбирам — каза той. — Лошо. — Замисли се, после попита: — Кога трябва да изплатиш остатъка?

— Вдругиден.

— Виж какво — каза ми той, — ще ти дам чек със задна дата. В момента банковият ми баланс е лош, много лош. Колко точно ти трябват?

Казах му — двеста и петдесет долара.

— Срамота — рече той. — Можех да ти спестя всички тези разходи.

Изведнъж ме налегнаха угризения.

— Чуй — рекох му, — зарежи! Не искам да ти вземам последния грош.

Не щеше и да чуе. Хората се бавели с плащането на сметките, това е, обясни ми той. Изкара една счетоводна книга, започна да я прелиства.

— До края на месеца имам да взимам над три хиляди долара. Нали виждаш — ухили се той, — не съм бедняк.

С чека на сигурно място в джоба аз се помотах още малко за приличие. Когато най-накрая ме изпрати до асансьора — вече бях с единия крак в него, — той рече:

— По-добре ми звънни, преди да депозираш чека… за да сме сигурни, че е подплатен. Ще го направиш ли?

— Ще го направя — и му махнах за довиждане.

Същият сърдечен човек, мислех си аз, докато асансьорът слизаше. Лошо, че не успях да получа и някой долар в брой. Кафе и парче пай — от това имах нужда сега. Бръкнах в джоба си. Не ми стигаха само няколко пенита. Все същата стара история.

Докато отивах към библиотеката на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и втора улица, започнах да преценявам положителните и отрицателните страни на ваксаджийската професия. Това пък откъде ли ми хрумна, зачудих се. Гоня четирийсетака, а пък си мисля как ще лъскам хорските патъци. Как се скита умът!

Докато минавах покрай еспланадата, охранявана от кротките каменни лъвове, ме обзе импулс да посетя библиотеката. В огромната читалня винаги беше приятно и уютно. Освен това изведнъж бях развил любопитство да видя как са я карали другите литературни творци на моите години. (Имаше и възможност да се натъкна на някой познат и все пак да си получа пая и кафето.) Едно беше сигурно — няма нужда да задълбавам в личния живот на такива като Горки, Достоевски, Андреев и който и да е от сорта. Или пък в Дикенсовия. Жул Верн! Ето един писател, за чийто живот не знаех абсолютно нищо. Можеше да се окаже интересно. Някои автори като че ли изобщо нямаха личен живот — всичко влизаше в книгите им. Други, например Стриндберг, Ницше, Джек Лондон… техния живот познавах почти като своя собствен.

Онова, на което наистина се надявах, несъмнено беше да се натъкна на нечий живот, който започва отникъде, води през мочурища и солени равнини, чезне привидно без план, цел и посока, а после изведнъж бликва, изригва като гейзер и не престава да изригва дори и в смъртта. Онова, което исках да докопам — сякаш някой някога би могъл да сграбчи нещо толкова неосезаемо!, — беше критичната точка в еволюцията на гения, когато твърдият, сух камък изведнъж пуска вода. Сякаш небесните па̀ри рано или късно се събираха в огромни речни басейни и се превръщаха в потоци и реки, и затова чувствах, че в ума и душата трябва винаги да съществува този резервоар, очакващ да бъде превърнат в думи, изречения, книги, отново да се потопи в океана на мисълта.