Хенри Милър - Nexus

Каква беше нуждата тогава да се четат тези биографични страници, а? Каква беше нуждата да изучаваш червея или мравката? Помислете си само за миг за такива доброволни жертви като Блейк. Бьоме, Ницше или Хьолдерлин, Сад, Нервал, за Вийон, Рембо, Стриндберг, за Сервантес или Данте, или дори за Хайне или Оскар Уайлд! А аз — щях ли да прибавя името си към това множество от прославени мъченици? До какви още дълбини на падението трябваше да потъна, преди да получа правото да се присъединя към редиците на тези изкупителни жертви?

Както при онези безкрайни разходки до шивачницата и обратно, изведнъж ме обхвана писателското вдъхновение. Само наум, то е ясно. Но какви прекрасни страници, каква великолепна фразеология! С притворени очи потънах още по-дълбоко в креслото и се вслушах в музиката, бликаща от дълбините. Каква книга бе само това! Ако не моя, чия? Бях изпаднал в транс. В транс, ала тъжен, укротен, смирен. Каква полза да призоваваш невидимите работници? За удоволствието да се удавиш в океана на съзиданието? Никога чрез съзнателно усилие, никога с писалка в ръка не бих бил способен да извикам подобни мисли! Всичко, под което щях да поставя името си, щеше да е маргинално, периферно, лъкатушенията на един идиот, стремящ се да запише накъсания полет на пеперуда… И все пак ме успокояваше да знам това, че някой може да бъде като пеперуда.

Само си помислете, че цялото това богатство, богатството на първобитния хаос, трябва да бъде попарено, за да бъде вкусно и годно за пиене, с омировите подробности на ежедневието, с повтарящата се драма на дребните хорица, чиито страдания и стремежи дори и за смъртното ухо са като монотонното бръмчене на вятърните мелници, въртящи се в безмилостното пространство. Незначителното и великото, разделени от сантиметри. Александър, умиращ от пневмония в затънтените краища на Азия. Цезар в цялото си величие — шайка предатели доказват, че е смъртен. Блейк, пеещ, докато умира. Дамиен, разкъсан на колелото, пищящ като хиляда измъчвани орли… какво значение имаше и за кого? Сократ, закачен за заядлива жена, светия, нападнат от хиляди злочестини, пророк, овалян в катран и пера… за какво? Всички те бяха мливо за мелницата, данни за историците и хронистите, отрова за детето, хайвер за училищния директор. И с това и през това, лъкатушейки по пътя си като вдъхновен пияница, писателят разказва своята история, живее и диша, почитат го или го позорят. Каква роля! Христос да ни пази!

Нито кафе, нито ябълков пай. Когато излязох на въздух, беше тъмно, а булевардът беше пуст. Бях прегладнял. С няколкото си цента си купих шоколадче и тръгнах към къщи. Ужасяваща екскурзия, особено на празен стомах. Но главата ми жужеше като кошер. Компания ми правеха мъчениците, тези весели, своеволни птички, отдавна изядени от червеите.

Гмурнах се направо в леглото. Защо да ги чакам, макар да имаше обещание за храна? Каквото и да излезеше от техните уста, щеше да е още по-голяма глупост след така приятната забежка към биографиите.

Изчаках няколко дена, преди да съобщя новината на Стася. Когато й подадох чека, тя се стъписа. Не бе вярвала, че съм способен на това. Но не я ли пришпорвах малко? А и чекът — как да бъде сигурна, че няма да излезе невалиден?

Какви въпроси! Нищо не споменах за молбата на Док Забриски да му се обадя, преди да осребря чека. Нямаше смисъл да рискувам да чуя нещо неприятно. Първо го осребри, после се притеснявай — така мислех аз.

Изобщо не ми мина през ума да попитам дали не е променила решението си да си тръгне. Бях изпълнил задачата си, от нея зависеше да изпълни нейната. Не питай никого за нищо — прекалено е рисковано. Напред на всяка цена!

Както и да е, няколко дни по-късно дойде лошата новина. Все едно гръмна двуцевка. Първо, както можеше и да предположа, чекът се оказа без покритие. Второ, Стася беше решила да остане — поне за известно време. За капак Мона ме направи на нищо, задето съм се опитал да се отърва от Стася. Пак бях изменил на думата си. Как можеха да ми имат доверие? И така нататък. Бях с вързани ръце, или по-скоро с вързан език. Беше невъзможно да й кажа какво сме се разбрали със Стася на четири очи. Това само щеше да ме направи още по-голям предател.

Когато попитах кой е осребрил чека, казаха ми, че не било моя работа. Подозирах, че е някой, който като нищо би покрил загубата (най-вероятно онзи мръсен милионер.)

Какво да кажа на Док Забриски? Нищо. Нямах смелостта да му се явя пак пред очите. Всъщност така и не го видях никога повече. Още едно име за задраскване в списъка.