Хенри Милър - Nexus

— Каква глупачка бях! За нула време толкова пораснах, че обувките ми отесняха. Природата не ми стигаше. Копнеех за градския живот. Смятах себе си за космополитен дух. Да се отъркам о колеги творци, да разгърна идеите си в дискусия с интелектуалци — това се превърна в повеля. Жадувах да видя великите произведения на изкуството, за които бях чувала толкова много или по-скоро бях чела толкова много, защото никой от познатите ми никога не говореше за изкуство. Освен един човек — онази омъжена жена, за която съм ти разказвала. Тя беше прехвърлила трийсетте, много светска. Самата тя не притежаваше и грам талант, но много обичаше изкуството и притежаваше отличен вкус. Тъкмо тя ми отвори очите не само за света на изкуството, но и за други неща. Разбира се, влюбих се в нея. Как да не се влюбя? За мен тя беше майка, учителка, покровителка, любима — всички в едно. Всъщност тя беше целият ми свят.

Прекъсна излиянията си, за да ме попита дали не ме отегчава.

— Странното е — продължи тя, — че тъкмо тя ме изтика във външния свят. Не мъжът й, както може би съм те подвела. Не, ние тримата се разбирахме добре. Никога не бих легнала с него, ако тя не ме бе подтикнала. Тя беше стратег също като теб. Разбира се, с мен той така и не стигна доникъде — успяваше най-много да ме прегърне и да притисне тялото си към моето. Когато се опитваше да ме насили, аз се дърпах. Очевидно това не го притесняваше твърде много — или пък се преструваше, че е така. Предполагам, че цялата тази работа ти звучи странно, но всичко беше съвсем невинно. Вероятно съм обречена да остана девица. Или девица по душа. Уф! Как раздувам тази история! Както и да е, смисълът е, че тъкмо те, и двамата, ми дадоха пари да замина на изток. Трябваше да постъпя в художествено училище, да работя здраво и да си завоювам име.

Изведнъж млъкна.

— А я ме погледни сега! Какво съм аз? В какво се превърнах? В бродяга, по-фалшива даже и от твоята Мона!

— Не си фалшива — възразих. — Не се приспособяваш, това е.

— Няма нужда да любезничиш.

За миг ми се стори, че ще избухне в сълзи.

— Ще ми пишеш ли някой път?

— Защо не? Щом ще ти достави удоволствие, разбира се!

После, също като малко момиченце, тя каза:

— Ще ми липсвате и двамата. Ужасно ще ми липсвате.

— Е — казах, — с това е свършено. Гледай напред, не назад.

— На теб ти е лесно да го кажеш. Ти ще имаш нея . А аз…

— Сама ще ти е по-добре, повярвай ми. По-добре сам, отколкото с някого, който не те разбира.

— Много си прав — и тя изхихика срамежливо. — Знаеш ли, един път се опитах да накарам едно куче да ме обладае. Беше толкова нелепо. Най-накрая то ме ухапа по бедрото.

— Трябваше да опиташ с магаре — те са по-податливи.

Бяхме стигнали края на моста.

— Нали ще се опиташ да ми намериш пари? — попита тя.

— Разбира се. А ти недей забравя да се престориш, че си размислила и оставаш. Инак ще ни устроят страховита сцена.

Сцена имаше, както и предсказах, но в мига, в който Стася омекна, тя секна като пролетен дъждец. Да наблюдавам скръбта на Мона обаче за мен беше не само депресиращо, но и унизително. Когато се прибрахме, я заварихме в тоалетната — ревеше като прасе. Беше намерила опакованата чанта, заключения куфар и стаята на Стася в състояние на див безпорядък. Знаеше, че този път е дотук.

Съвсем естествено беше за нея да ме обвини, че съм вдъхновил този ход. За щастие Стася го отрече разпалено. Защо тогава е решила да си тръгне? На това Стася неубедително отговори, че всичко й било писнало. После — бум, бум! — като куршуми захвърчаха укорните въпроси на Мона:

— Как можа да го кажеш? Къде ще отидеш? Какво съм направила, че да те настроя срещу мен? — Можеше да изстреля и още сто такива. Както и да е, с всеки укор ставаше все по-истерична. Сълзите й преминаха в ридания, а риданията — в стенания.

Това, че щеше да ме има целия за себе си, нямаше значение. Очевидно аз не съществувах освен като трън в задника.

Както казах, Стася най-накрая се смили, но чак след като Мона бушува, вилня, моли се и умолява. Зачудих се защо тя позволи тази сцена да се проточи толкова. Удоволствие ли й доставяше? Или пък беше толкова отвратена, че чак се очарова? Питах се какво ли би станало, ако не бях до нея.

Аз не издържах — обърнах се към Стася и я заувещавах да размисли.

— Не си тръгвай още — умолявах я. — Тя наистина има нужда от теб. Тя те обича , не виждаш ли?

А Стася ми отговаря:

— Точно затова трябва да си отида.

— Не — казах. — Ако някой трябва да си тръгне, това съм аз. — В този миг наистина го мислех.