Хенри Милър - Nexus

Не ми трябваше да чета мисли, за да забележа колко им олекна от това, че няма да ги придружавам. Разбира се, Мона се опита да настоява да не живея при родителите си. Ако трябвало да ходя някъде, според нея трябваше да се нанеса при Улрик. Престорих се, че ще си помисля.

Както и да е, нашият кратък откровен разговор като че им вдъхна нов живот. Сега всяка вечер носеха само и единствено добри вести. Всичките им приятели, както и баламите, обещали да дадат по нещичко за пътните. Стася си беше купила малък френски разговорник. Аз бях куклата-доброволец, върху която тя упражняваше идиотските си изрази: „Madame, avez-vouz une chambre a louer? A quel prix, s’il vous plait? Y a-t-il de I’eau courante? Et du chauffage central? Oui? C’est chic. Merci bien, madame!“ 15 15 Госпожо, предлагате ли стая под наем? Колко струва, моля? Има ли течаща вода? А централно отопление? Да? Прекрасно. Благодаря, госпожо (фр). — Бел.прев. И така нататък. Или пък ме питаше знам ли по какво се различават une facture и l’addition. L’oeil беше око в единствено число, les yeux — в множествено. Шантава работа! А ако прилагателното sacre стоеше преди съществителното, значението му беше съвсем различно от това, когато се намираше след съществителното. Какво знаеш за това? Много интересно, нали? Но на мен не ми пукаше за тези тънкости, щях да ги науча, като му дойде времето, по свой собствен начин.

На гърба на пътеводителя, който беше купила, имаше карта на линиите на метрото. Това ме очароваше. Тя ми показваше къде е Монмартър, къде — Монпарнас. Сигурно първо щяха да отидат на Монпарнас, защото там се събираха повечето американци. Посочи ми също и Айфеловата кула, Люксембургската градина, битпазара, кланиците и Лувъра.

— Къде е Мулен Руж? — попитах я.

Наложи се да провери в указателя.

— А гилотината — къде я държат?

На това не можа да отговори.

Не можах да устоя да не отбележа колко улици са кръстени на писатели. Сам разгръщах картата и проследявах улиците с имената на прочутите: Рабле, Данте, Балзак, Сервантес, Виктор Юго, Вийон, Верлен, Хайне… После философите, историците, учените, художниците, музикантите — и най-накрая великите воини. Историческите имена нямаха край. Как се образоваш, мислех си аз, с една проста разходка из такъв град! Представете си как излизате на улица, или площад, или… impasse ли беше? — кръстена на Версенжеторикс. (В Америка никога не ми се беше случвало да попадна на улица, кръстена на Даниъл Буун, макар че на някое място като Южна Дакота може и да съществуваше такава.)

Една улица, която Стася ми посочи, ми се заби в ума — на нея се намираше Академията за изящни изкуства (Каза, че се надява един ден да учи там.) Името на улицата беше „Бонапарт“. (Знаех ли тогава, че това ще е първата странична уличка, която ще обитавам след пристигането си в Париж.) През една пряка — на улица „Висконти“ — някога Балзак държал издателство, начинание, което щяло да го разори в идните години. На друга пресечка на улица „Бонапарт“ някога живял Оскар Уайлд.

Дойде денят, в който трябваше да се явя на работа. Пътуването до канцеларията на Парковия отдел беше дълго-предълго. Тони ме чакаше с разтворени обятия.

— Не се налага да се бъхтиш до смърт. — Имаше предвид, в качеството ми на гробар. — Просто се пробвай. Никой няма да ти държи сметка. — Тупна ме яко по гърба. — Достатъчно силен си, за да държиш лопата, нали? И да караш количката с пръст?

— Естествено, че съм — уверих го.

Той ме представи на началника, нареди му да не ме юрка много и се запъти с бавна крачка към канцеларията. Каза, че след седмица ще работя до него, в собствения кабинет на пълномощника.

Хората се държаха с мен любезно, вероятно заради меките ми ръце. Даваха ми само най-леката работа. С нея можеше да се справи и момченце.

Първия ден ми беше изключително приятно. Ръчен труд — колко хубаво беше! А и свежият въздух, мирисът на пръстта, чуруликащите птички! Нов подход към смъртта. Какво ли беше да изкопаеш собствения си гроб? Жалко, рекох си, че ние всички сме задължени да направим тъкмо това на някой етап от живота си. Човек може би би се чувствал по-уютно в гроб, изкопан със собствените му ръце.

Какъв апетит ми се отвори, когато се прибрах вечерта от работа! Не че някога ми е липсвал. Странно — да се върнеш от работа като всеки обикновен човечец и да намериш вкусна вечеря, която очаква да я погълнеш! На масата имаше цветя, както и бутилка от най-хубавото френско вино. Малцина гробокопачи у дома ги очакваше такова угощение. Заслужил гробокопач, това бях аз. Шекспиров гробокопач. Наздраве!