Хенри Милър - Nexus

Естествено, това беше първата и последна такава вечеря. И все пак жестът беше мил. В края на краищата не заслужавах изключително внимание за честния си труд.

С всеки ден работата ставаше малко по-тежка. Великият момент дойде, когато стоях на дъното на дупка и хвърлях лопати пръст през рамо. Прекрасно творение. Дупка в земята? Има дупки и дупки. Това беше свещена дупка. Специална, от Адам Кадмус до Адам Омега.

Бях всичко в деня, когато стигнах дъното. Бях копачът и изкопаното. Да, тъкмо на дъното на гроба, с лопата в ръка, разбрах, че в усилията ми има нещо символично. Макар че тялото на друг щеше да легне в тази дупка, чувствах се като на собственото си погребение. (J’aurai un bel enterrement.) Беше забавна книжка — онази, „Погребението ми ще е прекрасно“. Но не беше забавно да стоиш в бездънна яма, обхванат от лошо предчувствие. Може би наистина копаех собствения си гроб, символично казано. Е, след ден-два посвещаването ми щеше да завърши. Можех да го понеса. Освен това скоро щях да докосна и първата си заплата. Какво събитие! Не че сумата беше голяма. Не, но я бях спечелил „с пот на чело“.

Сега беше четвъртък. После петък. После — денят на заплатата.

В четвъртък, този ден на лошите предчувствия, атмосферата вкъщи бе просмукана от нов елемент. Не можех да кажа какво точно ме обезпокои толкова. Със сигурност не беше това, че те бяха свръхестествено весели. Често ги прихващаше така. Очакваха твърде много — само така можех да го изразя. Но какво? И начинът, по който ми се усмихваха — така, както се усмихваш на дете, нетърпеливо да узнае нещо. Усмивка, която казва: „Ти само почакай, съвсем скоро ще разбереш!“ Най-тревожното беше, че нищо казано от мен не ги дразнеше. Бяха непоклатимо безучастни.

Следващата вечер, в петък, се прибраха с баретки. „Какво ги прихваща? — запитах се. — Да не би да си мислят, че са вече в Париж?“ Забавиха се прекомерно в банята. И пак пееха, пееха като луди — едната в банята, другата под душа. „Нека те наричам «мила», влюбен съм… ооо-оо-оо…“ А после — „Типерари“. Голяма веселба. Как се смееха и се кискаха! Преливаха от щастие, дявол ги взел!

Не можах да устоя да не надникна. Стася стоеше във ваната и търкаше катеричката си. Не изпищя, нито дори възкликна „О!“. Що се отнася до Мона, тя току-що беше излязла изпод душа с хавлия, метната около кръста.

— Ще те подсуша — казах аз и грабнах хавлията.

Докато я търках, галех и милвах, тя мъркаше като котка. Най-накрая я напръсках цялата с одеколон. И това й хареса.

— Прекрасен си — каза ми тя. — Наистина те обичам, Вал. Наистина. — Прегърна ме сърдечно.

— Утре ще ти плащат, нали? — продължи тя. — Иска ми се да ми купиш сутиен и чифт чорапи. Имам страшна нужда от тях.

— Разбира се — отвърнах. — Нещо друго желаеш ли?

— Не, мили Вал, това е всичко.

— Сигурна ли си? Мога да ти купя всичко, от което се нуждаеш — утре.

Тя ме погледна свенливо.

— Добре, само още едно нещо.

— Какво?

— Букетче теменужки.

Увенчахме тази сцена на брачно блаженство с едно разкошно ебане, два пъти прекъсвано от Стася, която се преструваше, че търси това или онова и продължи да снове из коридора дори и след като утихнахме.

А после се случи нещо наистина смахнато. Тъкмо когато задрямвах, и кой дойде до леглото, наведе се и ме целуна по челото — Стася!

— Лека нощ! — пожела ми тя. — Приятни сънища!

Бях твърде изтощен, че да тормозя мозъка си с тълкувания на този странен жест. „Самотна е, ето какво!“ — само това можах да измисля в момента.

На сутринта те се вдигнаха още преди да се разсъня. Пак весели, пак нетърпеливи да ми угодят. Можеше ли да ги е прихванало заради заплатата, която щях да донеса? И защо ягоди за закуска? Ягоди, удавени в сметана. Леле!

После се случи още едно необичайно нещо. Като тръгнах, Мона настоя да ме изпрати до вратата.

— Какво става? — попитах. — Защо?

— Искам да те изпратя, това е. — И тя ми хвърли една от онези усмивки, снизходително-майчинските.

Остана до парапета в лекото си кимоно, докато се отдалечавах. По средата на пряката се обърнах да видя още ли е там. Там беше. Махна ми за довиждане. И аз й махнах.

Във влака дремнах за кратко. Какво прекрасно начало на деня! И нямаше повече гробове за копаене. Ягоди за закуска. Мона, която ми маха за довиждане. Всичко беше толкова прекрасно, че нямаше накъде повече. Върховно. Най-сетне бях влязъл в релси.

В съботите работехме на половин ден. Взех си надниците, обядвах с Тони, докато той ми обясняваше какви са новите ми задължения, после се разходихме из парка и най-накрая се прибрах вкъщи. На връщане купих два чифта чорапи, сутиен, букетче теменужки и немски кейк с извара. (С кейка щях да се почерпя сам.)